Саймън Грийн - Адският свят

— Тези гадове вън могат да бъдат доста бързи — намеси се Корби. — Какво ще стане, ако някой се спъне и падне?

— Стига приказки — сряза го Хънтър.

— Мразя тази планета — продължи Корби. — Наистина я мразя.

— Съществува още един проблем — изрече бавно Линдхолм. — Теоретично мястото за кацане е достатъчно, но в действителност е нужно голямо умение да се извърши приземяването с помощта на дистанционното управление. Нищо чудно корабът да се разбие. Необходимо е по-голямо свободно пространство.

— Тогава ще го създадем — решително отсече Кристъл, усмихна се и извади сабята си.

— Не — спря устрема й Хънтър. — Този път чудовищата са прекалено много. Започнем ли да се бием, те просто ще ни залеят с масата си. Има доста по-практичен начин. На около половин километър оттук забелязах широк площад, напълно подходящ за кацане. Приземявам там катера и ние се втурваме натам. Стига да сме достатъчно бързи и съобразителни, ще успеем да се измъкнем.

— Правилно ли съм те разбрал? — подсвирна Корби. — Ще трябва да си пробиваме път половин километър през тълпата чудовища?

— Точно така — отвърна Кристъл. — И не забравяй, че времето по часовника на Еспера тече неумолимо. Останем ли още малко тук, нищо няма да е в състояние да ни спаси.

— Мразя тази планета! — отново изруга Корби.

— Не е чак толкова отчайващо, колкото изглежда — успокои го Хънтър. — Вдясно, между онези две сгради, може да видите тясна алея. Връхлитаме светкавично върху чужденците, пробиваме си път и продължаваме по нея. Там няма много място и могат да ни гонят по един или двама в редица. Излизаме на площада и се качваме на катера. Край на приказките! Хайде, да вървим, докато нервите ни са още в ред.

В сърцето на великото Устройство тихо и самотно, кротко и отчаяно седеше нещо, което някога е било Меган Де Чанс. Механизмът я подлагаше на разни трансформации — едната й ръка бе станала гнила и полуразложена, костите на другата — омекнали. Все още в някои от пръстите си имаше усещания. Тя се надяваше, че от нея ще остане достатъчно, за да включи взривателите. Жената погледна часовника си, вграден на това, което бе останало от китката й. Трудно успя да се съсредоточи. Но се надяваше да издържи достатъчно дълго и така да даде на Ескадрилата времето, което им бе обещала. Не беше напълно сигурна, че ще успее.

Променяше се все по-бързо и по-бързо. Обяснимо, щом се намираше толкова близо до Устройството. Човешкият й облик изчезваше на промеждутъци. Дори не се опитваше да определи кои промени се извършват от Устройството, а кои — от собственото й подсъзнание. По кожата й преминаха десетки различни структури, а костите й се променяха на всяка минута. Тя усещаше вътре в себе си да израстват разни странни органи. Ставаше й все по-трудно да мисли. Образите в мозъка й бяха неопределени, размазани и с някакви чужди цветове. Опита се да произнесе на глас името си, но от гърлото й се изтръгнаха различни нечовешки звуци.

Време е!

Закъснее ли малко, няма да може да си спомни какво трябва да извърши. За миг закопня Ескадрилата да се е измъкнала вече, после внимателно се придвижи до най-близката мина. И тогава откри, че не може нищо да направи. Пръстите на дясната й ръка се бяха превърнали в груби и несгъващи се нокти, с които не бе в състояние да завърти настройката. Погледна лявата — видя една безформена месеста лапа.

При това положение експлозивите ставаха безсмислени. Нямаше как да ги взриви. Съществото, което някога беше Еспер Де Чанс, вдигна обезформената си глава и зави от мъка. Звуците по нищо не приличаха на човешки.

Хънтър изскочи от Медната кула и се устреми към тясната уличка. В движение стреля с деструктора си и лъчът изпепеляваща енергия смаза препречващата пътя му огромна тромава твар. Другите трима също стреляха успешно. Чудовищата ревяха и виеха яростно и отчаяно. Миризмата на разлятата кръв ги обезуми напълно, егоистичните нагони надделяха над властта на великото Устройство и те се нахвърлиха едно върху друго.

Кристъл и Хънтър си пробиваха път със саби и екрани. Корби и Линдхолм ги следваха по петите и с пистолетите си поваляха онези твари, които им обръщаха внимание. Пролятата обилно кръв доведе чуждите същества до пълно изстъпление и те със зъби и нокти деряха и разкъсваха собствената си плът, докато Дяволската Ескадрила се провираше през хаоса към тясната алея. Напредваха бавно но сигурно — нещастните създания, които вече не знаеха как да умрат, не можеха да ги спрат.