Саймън Грийн - Адският свят

Хънтър видя един взрив от деструктор да разкъсва обвивката на Медната кула и за миг си помисли, че експлозивите са избухнали по-рано. Но после прецени, че щетите са незначителни. Какво, по дяволите, прави там есперката? Чужденците се юрнаха отново напред и той мигновено се впусна във вихъра на битката. Спазми в мускулите и невероятна умора се стовариха като непоносима тежест върху ръцете му. Дори силовият екран вече не можеше да го предпазва от атаките.

Точно в този миг нисък продължителен рев се открои над звуците на битката и Хънтър отправи изпълнен с надежда поглед към нощното небе. Катерът се приближаваше от изток, двигателите му гърмяха неистово, корпусът се очертаваше от бордовите светлини. Сърцето на човека се изпълни с надежда и той се включи още по-ожесточен в борбата.

Това, което беше останало от Меган Де Чанс, наблюдаваше полета на катера над града и се опитваше да се засмее. Последното предизвикателство на съществото срещу Устройството, което го бе унищожило, ставаше действителност. То плачеше и едрите сълзи дълбаеха дълбоки дири по лицето му, сякаш бяха от киселина.

Катерът бучеше над града, насочил се право към Медната кула. Съществото подаде чрез ком-имплантата си последна команда и тихо продължи да се смее през сълзи, докато плътта му не се разпадна напълно.

Двигателите загърмяха с пълна мощност. Корабът се стрелна напред и се блъсна с всички сили в Медната кула. Великото Устройство изпищя панически чрез гърлата на безсмъртните си подчинени чудовища, когато последвалата удара експлозия трошеше и разкъсваше на части полуделите механизми, които бяха превърнали града в истински ад.

Тътенът дълго се носеше в нощта и когато най-после утихна, градът беше спокоен и тих, избавен от мятащите се пламъци около основата на рушащата се Медна кула.

Хънтър се събуди, потопен в море от сиво желе. Веществото беше полепнало по униформата, по ръцете, по цялото му тяло, Той се изправи и започна с отвращение да се отърсва от него. Главата го болеше, ставите му се бяха вдървили и казано честно, никога не се беше чувствал толкова уморен, дори след изтощителните Основни тренировки. Огледа бавно местността, осветена от ранната утринна светлина, и се учуди — колко ли време е бил в безсъзнание? И веднага изминалата нощ изплува отново в съзнанието му и той бързо скочи на крака. Огледа се, но докъдето стигаше погледът му, нямаше и следа от чудовищата, с които се бяха били.

Хънтър се намираше в средата на оново, което бе останало от тясната уличка, и навсякъде около него земята бе покрита с локви и парчета от гъсто сиво желе. Миришеше отвратително. Съвсем близо Корби и Линдхолм седяха облегнати на една стена и разговаряха приятелски. Изглеждаха изтощени, насинени и окървавени, но напълно здрави. Забелязаха, че Хънтър ги гледа, и му махнаха за поздрав. Той им кимна бързо и погледна какво е останало от постройките.

Медната кула бе пръсната на парчета, високите сгради от двете страни на уличката бяха поели част от експлозията.

„Е, какво толкова? — помисли си Хънтър. — Най-сетне и ние да имаме късмет.“

В началото на уличката стоеше Изследователката и гледаше към града. Капитанът тръгна бавно към жената, като се стараеше да не се подхлъзне в желето. Кристъл чу стъпките му и се извърна.

— Добро утро, Капитане. Добре дошъл отново на бял свят. Предполагам, че няма да се откажете да хвърлите един поглед. Наистина е много интересно.

Нещо сякаш го бодна в сърцето. Изследователката обикновено намираше нещата за интересни само ако съдържаха жестокости или надвиснала внезапна смърт. Той отиде при нея, мръщейки се от вида на пропитата й с кръв униформа, но едва когато спря до жената, разбра, че по-голямата част от кръвта и съсиреците не бяха нейни. „Трябваше да го предположа — помисли той унило. — Та тя е Изследовател!“ Отново изкриви лицето си в гримаса на погнуса, когато видя отблизо полепналото по дрехите й сиво желе.

Кристъл се усмихна.

— Не е приятно, нали? А вие вече сте успели да се почистите.

— Как ли е полепнало по униформите ни? — запита Хънтър. продължавайки да се чисти упорито.

— Предполагам, че по-голямата част от нощта сме спали в него, Капитане. Разрушаването на Устройството в Медната кула очевидно ни е накарало да загубим съзнание за известно време. А колкото за това, откъде се е взело желето… погледнете града.

Хънтър се взря и умората му внезапно изчезна. В кръвта му нахлу адреналин. Нямаше и помен от чудовищата — нито живи, нито мъртви, но сивото желе беше навсякъде: покриваше улиците, висеше полепнало по стените, прозорците и мостовете, вятърът го люлееше леко и миришеше отвратително.