Саймън Грийн - Адският свят

Сребърното слънце изгря на бледото зелено небе. Земята лежеше студена и оскъдна под бляскавите лъчи и никакъв звук не нарушаваше тишината. Мъглата се бе оттеглила погълната от изгряващото слънце, но не бе станало по-топло. Дяволската Ескадрила се придвижваше предпазливо в тихата утрин, движейки се в колона по един с ръце на пистолетите. Хънтър водеше, нащрек за всеки признак на движение в откритата равнина, но доколкото можеше да види, никъде не се забелязваше и следа от живот. Нямаше нито животни, нито птици в небето, нито дори насекоми. Надвисналата тишина беше зловеща и тревожна. Дори шумът от стъпките им сякаш веднага се поглъщаше от тишината. Липсваше дори шепотът на вятъра. Хънтър намести раницата си по-удобно и се стараеше да не мисли за километрите твърда гола земя, простряла се между него и чуждия град. Боляха го краката и гърбът, а трябваше да извърви още девет-десет мили. И което беше по-лошо, чувството, че някой го наблюдава, се засилваше. Той се бе освободил от него замалко, но щом катерът остана зад гърба им, то се появи отново, и то с по-голяма сила. Хънтър се намръщи. Никога не се бе чувствал толкова разтревожен — и когато предвождеше битката, и дори в най-лошите времена, когато се бе паникьосал. Пред очите му се появиха светли петна, а ръцете му трепереха. Той усещаше, че паниката се надига в него.

„Не сега. Моля те не сега!“

Победи паниката яростно, отказвайки да й се даде, и тя бавно отстъпи навътре в подсъзнанието му. Хънтър дишаше по-леко, но не се заблуждаваше, че тя ще се върне отново, в момент, когато е слаб. Сякаш нещо го бодна отзад по гърба. Чувството, че някой го наблюдава, бе по-силно отвсякога. Искаше му се да спре и да се огледа, но не го направи. Не желаеше да изглежда нервен пред другите.

Духна в ръцете си, опитвайки да ги стопли. Бяха минали няколко часа от изгрева, но студът бе все още непоносим. Хънтър потърка ръцете си една в друга, желаейки Империята да беше предвидила зимни дрехи в необходимата екипировка. Затоплящите елементи в униформата биха му свършили добра работа. Точно сега беше готов да размени деструктора си за чифт дебели ръкавици.

Хънтър изучаваше очертанията на гората с безпокойство. Изглеждаше съвсем близко, но разстоянието мамеше на фона на бликащата отгоре светлина. Бяха достигнали границите на гората преди около час, но едва сега тя започна да издава своите тайни. Хънтър се намръщи. Малкото, което можа да открие, бе наистина обезкуражаващо. Огромните дървета бяха скупчени плътно едно до друго и се извисяваха към небето. Широките стволове бяха стоманеночерни, чворести, чепати и вретеновидни, а листакът беше тъмен, млечножълт, като отделните листа имаха различна форма и големина, а повечето от изкривените и извити клони се свеждаха надолу към земята.

Почвата в непосредствена близост до гората бе напукана и натрошена и туфи заострена трева никнеха от цепнатините. Тя ставаше по-гъста и по-изобилна и когато накрая Ескадрилата се приближи до границите на гората, на места достигаше две стъпки височина. Хънтър заповяда да спрат за почивка, за да може Уйлямс да я разгледа отблизо. Докторът клекна и започна да проучва една туфа трева внимателно, без да я докосва. Дългите остриета бяха широки и плоски, бледовиолетови и осеяни със странни ръбове, почти като кости.

— Интересно — отбеляза Уйлямс, — тревата е пурпурна, а листата на дърветата — жълти. Обикновено растителността е еднаква на цвят, особено когато расте при едни и същи условия.

— Може би извличат хранителни вещества от различни източници? — предположи Хънтър.

— Може би — отвърна Уйлямс. — Аз ще взема няколко образци и ще ги въведа в компютрите по-късно.

Хънтър погледна към Изследователката, а тя сви рамене.

— Нямам възражения, Капитане. Ние всички сме имунизирани със стандартните инжекции.

— Добре. — съгласи се Хънтър. — Използвайте времето си, Докторе. Мисля, че всички ние се нуждаем от малко почивка.

— Разбира се — каза Уйлямс. Обърна се към Корби: — Откъсни ми шепа трева, млади човече, докато намеря торбичка за образците, за да ги прибера.

Корби коленичи до най-близката туфа трева. Сграбчи я в шепа, след което ахна и я пусна бързо.

— Какво има? — попита Кристъл.

Корби отвори ръката си и се втренчи в нея. Дълъг срез пресичаше цялата длан и пръстите му. Кръв струеше от ръката му и капеше върху жадната земя. Той бръкна с другата ръка в джоба си, извади мръсна носна кърпа и я натисна предпазливо към порязаното, след това се изправи и се взря в Уйлямс, по-ядосан, отколкото наранен.