Саймън Грийн - Адският свят

— Краищата на тревата са остри като бръснач. Можех да си отрежа пръстите!

— Любопитно — възкликна Кристъл.

Корби я погледна. Тя не каза нищо повече, но погледът й говореше много.

— Добре — изрече бързо Хънтър. — Нека това бъде предупреждение за всекиго от нас. Отсега нататък пазете ръцете си и не се докосвайте до нищо, преди да сме се уверили, че е безопасно. А ти, Корби, използвай комплекта си за първа помощ. Този парцал, който държиш, е мръсен, а аз не искам раната ти да се инфектира.

Корби подсмръкна. Изглеждаше потиснат, но прие предложения от Линдхолм чист бинт и превърза внимателно порязаното. Линдхолм клекна и отряза няколко стръка трева със своята кама. Уйлямс ги плъзна в отделна торбичка и я мушна внимателно в раницата си. Хънтър провери дали всеки е готов, след което поведе хората си към очакващата ги гора. Той не беше чак толкова недоволен от инцидента. Раната не бе сериозна и това щеше да бъде урок, от който неговите хора имаха нужда. С изключение на Изследователката, те нямаха необходимия респект към новата среда. Ами ако инцидентът се бе оказал по-сериозен? Той не можеше да си позволи да загуби когото и да било.

Гората се простираше до хоризонта. Когато наближиха границите й, тя се оказа по-голяма, отколкото Хънтър бе очаквал, и изглеждаше няколко мили широка. Той активира ком-имплантата си и се включи към компютрите на катера. „По-точно пе и седем десети километра ширина“ — поправи го машината. Хънтър се намръщи и внезапно изключи имплантата. Не трябваше да я използва за дреболии. Щом енергийните кристали в тялото му се изчерпеха, цялата имплантирана свръхтехника щеше да бъде безполезна. По-добре е да запази енергията за времето, когато наистина ще е необходима. Изследователката спря внезапно зад него. Той се обърна и я погледна въпросително, докато останалите от групата се струпаха около тях. Кристъл имаше напрегнато изражение.

— Всеки да остане на мястото си — изрече тя тихо. — Капитане, предлагам всички да извадим пистолетите си.

— Добре — съгласи се Хънтър.

Чу се шум, докато екипажът изваждаше деструкторите от кобурите. Хънтър се огледа предпазливо, но не видя нищо, което да представлява опасност.

— Какво има, Изследовател?

— Точно пред нас, Капитане. Не знам какво е, но се движи.

Хънтър погледна натам, накъдето сочеше ръката й, и студ, който нямаше нищо общо със сутрешния хлад, прониза тялото му. Нещо дълго и покрито с игли се измъкваше от една от пукнатините в земята. То беше плоско и тънко и със същия мръсножълт цвят като листата на дърветата. Първоначално му заприлича на някаква разновидност прешленест червей или стоножка, ала колкото повече го гледаше, толкова повече му напомняше дългото стебло на виещо се растение или бръшлян. Не се виждаха очи или уста, но приповдигнатият му преден край се полюшваше напред-назад, като че ли проверяваше въздуха. Дебело беше колкото човешка ръка и почти няколко стъпки дълго, въпреки че по-голямата му част все още бе в земята и бавно продължаваше да се измъква на повърхността.

Дузини фини като косъм крачета тутакси се появяваха отстрани. Те мърдаха неспокойно, докато останалата част от дългото прешленестото тяло се измъкваше от цепнатината, като гъвкаво се извиваше и начупваше. Съществото се стрелна с ужасна скорост през голата земя, след това замръзна на място и повдигна леко предния си край, като че се ослушваше.

— Ама че грозно нещо! — потърси се Корби, стараейки се гласът му да звучи спокойно, но не успя: — Погледнете го отстрани. Какво е всъщност: растение или животно?

— Може би и двете или нито едното, нито другото — отвърна Изследователката. Тя бе изпробвала своя пистолет върху животното, и то веднага, след като се бе появило. — Харесва ли ви като образец, Доктор Уйлямс?

— Благодаря — ехидно изкриви уста Уйлямс, — но май съм забравил да взема торбичка с подходящи размери.

— Убий го тогава — предложи Корби. — Не искам да живея на катера заедно с това ужасно същество.

— Я спрете — сряза ги Хънтър. — Ние още не знаем дали наистина е опасно. Това е първото живо същество, с което се сблъскваме, и то би могло да ни разкаже много неща за този свят.

— Не мисля — отговори Корби, — че ще ни разкаже нещо, което аз държа да чуя.

— Те са извънредно много — внезапно се обади Меган Де Чанс. Тя беше притиснала едната си ръка до челото, а очите й бяха плътно затворени. — Точно тук, непосредствено под повърхността. Движат се насам-натам. Мисля, че са привлечени от звука на нашето приближаване.