Саймън Грийн - Адският свят

Изследователката изглеждаше хладна като стомана и както винаги съсредоточена. Взираше се в мрака и потупваше несъзнателно с плоското на сабята си по ботуша. Доктор Уйлямс гледаше бодро и очаровано непознатите дървета с неизменната си усмивка. Не беше естествено човек да се усмихва толкова често при подобни условия. Момчетата от Флота тихичко разговаряха. Корби изглеждаше доста обезпокоен, но той винаги си беше такъв, докато Линдхолм беше спокоен — щом някой е оцелял на Горгона Арена, трудно може да се изплаши от нещо до смърт. Лицето на Меган Де Чанс беше безизразно, а очите й гледаха на киломери далеч оттук. Хънтър сви устни. Есперите са толкова нужни навсякъде, но не бива да им се доверяваш никога. Подобно на Изследователите те не са хора в истинския смисъл на думата и не трябва да се приемат насериозно.

Хънтър отново съсредоточи вниманието си върху гората. Изглеждаше тиха, спокойна и миролюбива. Може пък наистина да е такава! Е, разликата не е голяма. Трябваше да вървят дълго. Той си бе поставил задача и възнамеряваше да я изпълни независимо от всичко. Улф IV беше неговият единствен шанс да изкупи грешките си — ако не за историята и Империята, поне в собствените си очи. Като Капитан на звездолет се провали, защото позволи на собствения си страх да го надвие. Този път нещата трябва да бъдат наред. В никакъв случай не бива да се проваля, каквото и да му струва това. Крачеше бавно, обграден от горския мрак, и хората му го следваха.

Хънтър пристъпваше внимателно сред гнетящата тишина, наострил слух и зрение, но ги заобикаляха само смътна светлина и звукът от чуваха леките им приглушени стъпки. Погледна Кристъл, която крачеше безучастно до него. Дали някога се тревожеше от неща, които тревожат другите хора? Като например да се провалиш, да сгрешиш, да не си в най-добрата си форма? Почти си позволи да се усмихне — тя беше просто Изследовател, един инструмент за сеене на смърт и разрушение, и само по случайност изглеждаше като човешко същество.

Бързо угаси любопитния си порив, осъзнавйки непривичността на подобна мисъл. Ако Ескадрилата оцелееше на Улф IV, те трябваше да се научат да работят заедно, като едно цяло. Не беше никак сигурен, че това ще бъде възможно с Кристъл. Или с есперката. Хънтър се ухили под мустак. Той отговаря за тях и трябваше да го направи възможно.

Неусетно се приближи до Изследователката, така че да могат да си говорят, без някой друг да ги чуе.

— Кажи ми, Изследовател, какъв опит имаш с чуждите култури?

Тя го стрелна с очи, след което продължи да гледа гората.

— Само два пъти, Капитане. Първия път на Локи, втория — на Грендъл.

Не каза нищо повече. И не трябваше. Чуждите на Грендъл не бяха интелигентни същества. Създадени като убийци на генетична основа и оставени в летаргия от своите създатели, заминали само бог знае къде, при събуждането им от археолозите започнали да се бият като луди. Оръдия, равни по сила на имперските, били монтирани вътре в тях — най-висша форма на техническа имплантация. Те били Чудовища, които никой не бил в състояние да спре. Изтребвали всичко движещо се и мърдащо. За щастие нямали собствени звездолети — били затворени в клетката на планетата. Накрая Имперският флот изпепелил цялата повърхност от недосегаема орбита.

А Кристъл била назначена като Изследовател за работа заедно с археолозите. Именно тя пропуснала да забележи първите признаци на опасността. Нищо чудно, че сега е тук, в Дяволската Ескадрила.

Хънтър беше много по-разтревожен, отколкото му се искаше. Логично бе да предположи, че един Изследовател, пратен за наказание, не е първокачествен, но този, който я е съдил, би следвало да познава отчасти тяхната работа… Намръщи се, когато осъзна колко силно се бе уповавал подсъзнателно на нейните знания и умения. Сега сам трябваше да понесе целия товар.

Кристъл наблюдаваше лицето му с крайчеца на очите си. Прочете мислите по вида му. Нека, каза си, се тормози, тя щеше да му докаже, че греши, на всички щеше да го докаже. Всеки щеше да допусне същата грешка на Грендъл. Никой Изследовател преди и след това не беше изживявал нещо подобно. Не беше виновна, че Империята се беше произнесла така сурово. Продължи да наблюдава внимателно гората, но мислите й бяха насочени повече към чуждия град. Там се криеше предизвикателството на неизвестното, шансът да открие една чужда култура и да докаже собственото си превъзходство по единствения възможен начин — с огън и меч. Кристъл се усмихна непредпазливо. Да свърши наистина хубава работа в този чужд град и тогава Империята би могла да я реабилитира. И по-странни неща са ставали.