Саймън Грийн - Адският свят

Корби стискаше деструктора толкова силно, че пръстите го заболяха. Гонеше го смъртен страх, но се стараеше да не го допуска до лицето си. Поне за това му беше останала гордост. Смяташе се, че той и Линдхолм са бойците на Ескадрилата, нейните защитници и пазители. Животът на останалите зависеше от тях. Той едва се сдържа да не се разсмее при тази мисъл, ала сега не му беше до смях. Онези се уповаваха на него, но той самият не. Беше време, когато пиенето му придаваше смелост, от няколко месеца обаче и това не беше достатъчно. Всекидневните проблеми и трудности нарастваха прекалено бързо, за да може да се бори с тях. Нещо отвъд привичното започваше да става подозрително и дори ужасяващо. Непрекъснато го гнетеше чувството, че мускулите го болят. Не спеше добре, а когато се унасяше, сънуваше кошмари.

След войната с Воина-Дух нещо вътре в него се пречупи и никога повече не се оправи. Ставаше му все по-трудно да крие този факт, но още имаше достатъчно гордост и нямаше да се откаже от нея. Тя беше единственото, което му беше останало. Освен това не биваше да се излага пред Линдхолм. Този мъж беше легенда на Арените; казваха, че в продължение на три години приемал всички предизвикателства и нито веднъж не е загубил двубой. Носеше се слух, че с голи ръце убил Вампир. Корби мислено се усмихна горчиво. Май затова стои така близо до него, като се надява да му прелее малко повече смелост.

Не харесваше гората. Сенките бяха прекалено плътни, а тишината изглежда никога не се нарушаваше. Корби се огледа втренчено наоколо и насила облиза пресъхналите си устни. Усещаше нещо лошо. Наистина не чуваше и не виждаше нищо определено, с което да оправдае тревогата си, ала инстинктът му викаше така силно, а стомахът му се свиваше мъчително в пълно съгласие с това чувство. Отначало се опита просто да го пропъди, смятайки, че е рожба на нервите му, но като професионалист допускаше, че не го лъже. Есперката имаше право. Някой наблюдаваше Ескадрилата. Някаква сянка се помръдна в ъгъла на неговото полезрение и той мобилизира целия си самоконтрол с едничката цел да не обърне глава натам. Продължи да гледа напред, но беше нащрек. Движението се повтори.

— Капитане — повика той, — нещо мърда встрани.

Хънтър погледна бързо към мястото, което посочи Корби, взря се, но…

— Не виждам нищо, Корби.

— Аз пък видях. Два пъти при това. Мисля, че то върви успоредно с нас.

— По дяволите — спря Хънтър и вдигна ръка. Останалите замръзнаха на място. — Хайде, момчета, образувайте кръг. По-близо един до друг, но да има място за използване на сабите. Да се стреля с деструкторите само при нужда. Помнете, че времето за презареждане между два изстрела е две минути, което е достатъчно да се случат куп непредвидени неща.

Ескадрилата потегли, а гората започна да се разпада. Едно дърво непосредствено пред тях се размекна и се засмъква надолу като разтопена свещ. Листата и клоните му се разпиляха по земята. Чворестият дънер изгуби ясните си очертания, слегна се върху почвата и се превърна в огромна локва от пенлива течност, която мудно потече по пътеката. Разнесе се остър стържещ звук, докато хората изваждаха сабите си. Меган Де Чанс изпищя от отвращение, когато нещо меко и лепкаво падна на раменете й. Миг й трябваше да разбере, че е само паднало клонче, и тъкмо да се успокои, то се уви около шията й и започна да я стяга. Жената заби ноктите на свободната си ръка в необикновения нападател и той се разпадна под натиска им. Гадна лепкава слуз потече между пръстите й, докато се опитваше да се освободи напълно.

— Опрете гръб до гръб! — изкрещя Линдхолм. — Гръб до гръб! И се грижете за съседа си, както за самия себе си!

Навсякъде около тях гората се топеше и разтичаше. Дънерите не издържаха тежестта си, грохваха на земята и бавно се разливаха един в друг. Листа валяха като дъжд, удряха се о почвата и подобно на умиращи молци се надигаха и гърчеха. Клоните се мятаха на всички страни и шибаха около хората със свирепа жестокост. Групата се бранеше със сабите. Студената стомана сечеше с лекота приближилите части. Нокти и бодли израстваха внезапно на разни места, а зъбати усти се прозяваха от почвата. Мигащи втренчени очи гледаха от бълбукащите стволове на дърветата. И те не бяха човешки.

Корби вдигна деструктора и стреля в най-близкото дърво. Експлозията разпиля безброй гърчещи се частици, но те при падането си продължаваха да пулсират и да мърдат. Земята под краката им се разтрепера. Дълбоко вдън гората нещо започна да вие безмълвно.