Саймън Грийн - Адският свят

Постара се да го каже спокойно и без напрежение. Вече беше почти сигурно, че ще прекарат нощта на открито в полето — нещо, което той искаше да избегне, но нямаше смисъл да тревожи хората си напразно. При вземане на достатъчно и разумни предпазни мерки щяха да са в относителна безопасност.

Кристъл с необикновена за нея задълбоченост гледаше гората. Дърветата по края й бяха възвърнали нормалната си форма, но навътре още се забелязваше кипяща течност.

— Мисля, че извадихме късмет, Капитане. Гората би могла да ни убие всичките, ако се беше нахвърлила по-бързо върху нас.

— Тя спеше — вместо Капитана отговори Меган Де Чанс. — Спала е от векове. Ние я събудихме.

Хънтър се извърна и я изгледа остро. Думите излизаха от устата й бавно и монотонно, а бледите й очи гледаха безжизнено. Стоеше втренчена в гората, но вътрешният й поглед беше фиксиран на нещо друго. Спътниците й се спогледаха несигурно един друг. Линдхолм сграбчи ръката й, нежно я раздруса, ала тя не реагира. Капитанът даде знак да я остави на мира и се приближи плътно до нея.

— Спала е дълго време — продължи есперката. — Сънувала е. Размърдвала се е, когато планетата се е въртяла. Но всичко в нея е спяло…

— Какво става, Меган? — нежно запита Хънтър.

— Всичко — очите й внезапно се проясниха и тя поклати замаяно глава. — Капитане, не знам с какво се свързах. Проникнах в нещо огромно, но то е толкова странно, толкова…

— Чуждо — вметна Изследователката.

— Да, да — съгласи се неохотно Меган. — Съжалявам, че не мога да бъда по-конкретна, Капитане. Никога преди не съм усещала подобно нещо. Не аз започнах този транс, а нещото ме извика. Нещото… което е ужасно…

Появилото се отвращение в гласа на есперката накара спътниците й да потреперят. Хънтър пръв се окопити.

— И така — започна той живо, — слушайте внимателно. Ако нещо се опита отново да осъществи връзка, искам веднага да ми се съобщи.

Той измести погледа си от жената към гората. Ако има нещо отвън, което ги наблюдава, няма да е лошо да го привлича една по-малка мишена… или две…

— Трябва да се разделим на две групи. Изследователката, Доктор Уйлямс и аз ще заобиколим гората от западната й страна. Останалите потеглят на изток. Не бързайте, запазете спокойствие и самообладание. Две малки групи по-трудно ще бъдат забелязани от една голяма. Но само ако сме предпазливи и не привличаме с нищо вниманието върху себе си. Двата маршрута изглеждат почти еднакви по дължина според компютърната карта, теренът обаче е различен и това сигурно ще окаже известни затруднения. Които стигнат първи до града, ще се наложи да изчакат другите. Това е заповед. Де Чанс, вие поемате командването на вашата група. Помнете, че целта на пътуването е да съберем информация, така че не поемайте риск без нужда. Това е всичко. Тръгваме!

Момчетата от Звездния флот кимнаха бързо, след което поеха на изток с Меган Де Чанс начело. Хънтър гледаше намръщен и замислен как се отдалечават. Нямаше особени съмнения относно Корби и Линдхолм — те можеха да се погрижат за себе си, но есперката… този последен транс го обезпокои. Тя изглеждаше… някак си различно от друг път, извън контрол, като че контактът я беше завладял. Въздъхна тихо. Лошото при есперите е, че те са дяволски призрачни, дори в нормално състояние никога не можеш да бъдеш сигурен, дали не става нещо извънредно и опасно с тях.

„То беше заспало. Ние го събудихме.“

Събудихме, но как? Хънтър се намръщи. Винаги възникват въпроси, на които е трудно да се намери отговор. Засега интерес представляваше градът, там нещата можеха да се променят. Той изведнъж се усмихна на Кристъл и Уйлямс. После им махна и те потеглиха на запад на безопасно растояние от гората.

Вървяха мълчаливо около час. Гората постепенно възвръщаше своята вековна неподвижност, а дърветата по границата й вече бяха станали твърди и плътни. Мръсножълтите листа висяха по стабилните стоманеночерни клони, а чворестите дънери изглеждаха солидни и тантурести. Хънтър усети странно безпокойство, като че се носят във въздуха на границата на смисъла на нещата и не могат да го постигнат. Обзе го непреодолимо желание да вдигне деструктора… Гората го предизвикваше. Искаше му се да я изпепели до корен и така да я накаже, че се представя за това, което не е. В един чужд свят, където нищо не изглежда и не се усеща както трябва, съществува постоянното изкушение да търсиш познатото в нещата, дори когато приликата с оригинала е съвсем малка. Гората отново изглеждаше успокояващо нормална.