Саймън Грийн - Адският свят

Яркото слънце висеше високо в небето, когато стигнаха до една пълна с вода дълбока яма. Диаметърът й беше около три метра и се намираше на десетита метра от края на гората. Хънтър заповяда на групата да спре и да застане на безопасно разстояние, докато той я изучава. Водата блещукаше на половин метър от повърхността на почвата, която беше суха и чакълеста, както навсякъде другаде.

Хънтър се наведе надолу и от тъмната, с пурпурен цвят вода го блъсна дъх на разложение, остра и противна миризма, чийто произход не успя точно да определи. По стените на дупката се бяха захванали раковина до раковина, подредени на повтарящи се групи и невероятно лигави и гладки при опипване.

— Не е лошо да си отбележим местоположението на тази яма — нареди накрая Хънтър. — Скоро ще ни се наложи да търсим вода за пиене.

— Стига да установим, че тази може да се пие — допълни Кристъл. — Все още имаме известни запаси от таблетките за пречистване.

— О-о — намръщи се Хънтър. — Трябваше да се снабдим с апаратура за откриване на вода, тогава щяхме да знаем къде се намират всички близки източници. Това е едно от нещата, които веднага трябва да извършим. По дяволите.

— Не се притеснявай толкова от вида й — успокои го Кристъл. — Нито пък от миризмата.

— Може би има с какво да ви помогна — предложи услугите си Уйлямс. Направи няколко бавни крачки напред, оглеждайки извънредно предпазливо водната яма, след което коленичи на края й.

Хънтър извади деструктора и го насочи към кладенеца.

— Прекалено много се доближихте, Докторе. Какво смятате да правите?

Уйлямс вдигна лявата си ръка и от пръстите му се подадоха скритите под ноктите остри шипове.

— Аз имам вградени доста нещица, Капитане. Човек не може да предположи кога ще му бъдат полезни. Сега с ваше разрешение…

Хънтър се огледа. Гората бе спокойна и тиха, а откритата равнина се простираше гола и пустинна, докъдето му стигаха очите.

— Добре, Докторе. Продължавайте, но внимавайте. Не се знае колко е дълбока тази яма, нито пък какво друго може да се крие в нея.

— Разбрано, Капитане — Уйлямс се наклони напред и потопи върховете на пръстите си във водата. Показващите се изкуствени сетива светеха леко — пет блещукащи искрици в кървавочервената течност. Ясен, сякаш направен на метално фолио надпис се появи пред очите му и подробно описа съставките на водата.

— Е, как е? — не скри нетърпението си Хънтър. — Става ли за пиене?

— Страхувам се, че не, Капитане. Това е по-скоро някаква супа, отколкото замърсена вода. Съдържанието й е необикновено: соли на метали, висока киселинност и разни неща, които претендират да са ензими.

Кристъл се намръщи.

— Това не е естествена смес, Капитане. Звучи някак си много… много органично…

— Така изглежда — съгласи се Хънтър. — Мисля, че най-добре е да се махаме веднага, Докторе.

Уйлямс извади ръката си от водата и в същия миг обитателите на ямата, усетили, че плячката им се изплъзва, атакуваха устремно. Някакво синкаво пипало се стрелна от дълбините и се уви около китката на Доктора. Болката, изненадата и силното стягане го накараха да изкрещи силно. С крака се запъна в земята и така предотврати издърпването си в дупката. А пипалото дърпаше с всички сили.

Хънтър инстинктивно натисна спусъка и лъчът разкъса пипалото. Уйлямс падна по гръб, обърна се и залази колкото се може по-далеч от ямата, без да си прави труда да се изправя. Разкъсаното пипало се бъхтеше насам-натам в ямата. Бледа червеникава кръв полетя из въздуха. Капитанът се дръпна назад с цел да я избегне, когато още три пипала се издигнаха от кипящата вода. Те се увиха като камшици около тялото му и сковаха неподвижно ръцете му. После го повалиха на земята. Той отчаяно се бореше да не го издърпат към ямата, но хваткака им се стягаше и стягаше — стотици мънички мустачки се търкаха в стоманената му туника.

Кристъл изтегли сабята си и замахна към най-близкото до нея пипало. Острието едва-едва проникна в жилавото месо и тя натисна яко, за да го пререже.

Капитанът бе изтеглен почти на самия ръб на ямата въпреки усилията си да се задържи и освободи. Кристъл метна един поглед на Уйлямс, който полагаше грижи за контузената си ръка, и изкрещя:

— Хвани го, по дяволите! Аз не мога да свърша всичко сама!

За миг Уйлямс се изкуши и той да я прати по дяволите. Не искаше да рискува живота си за този капитан. Но когато съзря лицето на Кристъл, промени решението си. Не беше толкова луд, че да настройва един луд Изследовател срещу себе си. Бързо отиде напред и сграбчи краката на Хънтър. Допълнителната тежест затрудни пипалата, но тялото на Капитана беше издърпано вече прекалено близо до ръба на кладенеца.