Саймън Грийн - Адският свят

— Може ли да разчетете мислите им? — тихо попита Хънтър.

— Не, Капитане. Те са прекалено различни от нас, прекалено чужди. Мислите, които идват до мен, сякаш нямат никакъв смисъл.

Тя трябваше да прекрати изследването. Внезапно много същества започнаха да изскачат от пукнатините. Почти мигновено ги наобиколиха тълпи странни животни. Те размахваха бързо малките си жила и вдигаха страшна суматоха, пъплейки едно връз друго, без да се спират от нищо.

Хората се наредиха в кръг и се приготвиха за отбрана. Корби здраво стисна деструктора си и с желание зачака заповед от Капитана за стрелба. Проклетите животинки се движеха твърде бързо за вида си. Измъчваше го неприятното подозрение, че стига да желаеха, можеха да са и още по-бързи. Вероятно толкова, колкото един бягащ с всички сили мъж…

— На заповедите ви, Капитане — рапортува Линдхолм със спокойния си и отмерен както винаги глас.

— Стойте по местата си. Те изглежда не се интересуват много от нас. Засега може да действаме по принципа — живей и остави другите да живеят, особено ако те, както ми се струва, не възнамеряват да ни закачат.

Той поведе групата напред, но тварите заизвиваха прешлени и ги последваха. Хънтър се закова на място. Те също замряха — само вдигнатата им предница леко се полюляваше.

— Те повтарят нашите движения, Капитане — отбеляза Изследователката. — Освен това не мисля, че тези гадинки познават философията живей и остави другите да живеят!

— Не бързайте толкова — намеси се Корби. — Погледнете главите им. Това там не е ли уста? Готов съм да се закълна, че преди миг нямаха подобно нещо.

— Имат си и зъби — забеляза Линдхолм. — Преди малко нямаха. Какво, по дяволите, става тук?

— Вижте! — викна Де Чанс. — Движат се!

Съществата се надигнаха с невероятна и обезкуражаваща скорост. Кристъл внимателно се прицели с деструктора си и проби дупка в средата на купчината. Останалите мигновено я последваха. Въздухът се изпълни с мълнии и свистене. Половината от тварите веднага изчезнаха, стопени на пара от изпепеляващата енергия. Повечето от останалите бяха разкъсани на части от ударната вълна и като мръсни жълти парцали, трептящи и гърчещи се, полетяха из въздуха на всички страни. Оцелелите се плъзнаха обратно в дупките си и изчезнаха под земята.

Кристъл хладнокръвно прибра деструктора в кобура, извади сабята си и предпазливо тръгна напред. Хънтър я последва, мръщейки нос от неприятната миризма. Мъртвите и наранени твари бяха започнали веднага да се разлагат, като се разсипваха на части и се разливаха в някакво невероятно смърдящо сиво желе. Изследователката разрови с върха на сабята си някои от мъртвите тела, но нито едно не помръдна.

— Ако всички растения са толкова активни, гората положително е доста жизнена.

Изследователката млъкна и погледна Хънтър.

— Капитане, предлагам да не влизаме в гората. Рискът е прекалено голям при тази малка информация, която имаме. Там може да се крие нещо, което чака да се появим и да ни нападне.

Хънтър се намръщи — на теория тя беше права. Но заобикалянето на гората, вместо да я пресекат, направо щеше да увеличи времето на пътуването им с часове. Освен това щяха да прекарат поне една нощ без прикритие, в пълна тъмнина…

— Ще влезем в гората, Изследовател — отсече той. — Нашите деструктори се справиха доста лесно с тези растения-животни. Слушайте ме внимателно всички. Ще влезем във верига по един. Не се отдалечавайте, не се скупчвайте. Не се допирайте до нищо. Отваряйте си очите на четири. Пистолетите да са в бойна готовност, но никой да не стреля, ако не се налага. Да вървим!

Той се отправи към гората и скоро дърветата мрачно го обгърнаха. Балдахинът от клони над него пропускаше малко светлина и изглеждаше така, сякаш започва да се смрачава. Другите го последваха, оставяйки зад гърба си обгорената земя. Хънтър бе навлязъл десетина метра навътре, а останалите се спряха за миг да свикнат с тъмнината. Между дърветата беше малко по-топло, но това не беше приятна топлина, а лепкава и влажна топлина на болест и разложение. Из въздуха се носеше лека неприятна миризма. Скупчените дървета създаваха чувство за клаустрофобия.

Кристъл провери дали силовият й екран-гривна е зареден и готов за действие, след което извади пистолета си. С другата ръка продължаваше да стиска сабята. На Хънтър много му се искаше също да провери своята гривна, но не го направи — щеше да изглежда нервен и колеблив, а един Капитан трябва да демонстрира твърдост и увереност, за да вдъхновява хората си. Трябва да показва, че знае какво прави, дори когато никак не е сигурен. Особено тогава. Намръщи се ядно. Не искаше да подлага хората си на риск при преминаването им през гората, но другите възможности бяха наистина по-лоши. Простата логика какво не трябва да прави облекчаваше съвестта му. Обърна се предпазливо назад, да види какво правят неговите хора в гората.