Саймън Грийн - Адският свят

— Там има някакъв разум, Капитане. Не прилича на нищо, с което преди съм се сблъсквала. Той е голям, много стар и могъщ!

— Опасно ли е? — попита Изследователката.

— Не знам — отговори Меган Де Чанс. — Вероятно. И не е в единствено число.

Известно време никой не пророни нито дума. Хънтър усети струйка леден хлад да пролазва по гърба му, когато осъзна колко разтревожена беше есперката.

— Добре — каза той накрая. — Благодаря ви, еспер. Това е всичко. Присъединете се към останалите и чакайте. Скоро и ние ще дойдем при вас. Можете да вървите.

Еспер Де Чанс кимна и излезе тихо.

— Това същество трябва да е в града — прецени Кристъл и погледна Хънтър право в очите. — Трябва да отидем там, Капитане.

— Да. Ти имаш повече опит с чуждите Форми на живот от мен, Изследовател. Да предположим, че открием нещо тук. Как е най-добре да постъпим?

Кристъл се усмихна, гледайки цигарата си.

— Да ги намерим, заловим, затворим или убием. Накрая да изгорим телата им, за да бъдем напълно сигурни.

Доктор Уйлямс седеше тихо в сянката на катера, притиснал колене към гърдите си и втренчил поглед в своя нов свят.

Общо взето, картината беше безрадостна — голото и безплодно поле с бездънната си тишина му действаше на нервите. Но знаеше, че беше извадил луд късмет с попадането си в Дяволската ескадрила. Ако Империята беше в състояние да докаже и половината от повдигнатите срещу него обвинения… но не можеше. Неговите пари и влияние се бяха погрижили за това. Е, до време…

Мислеше си, че ще се отърве с няколко години затвор в комфортна обстановка, а можеше да му се размине само с глоба и публично порицание. Но за съжаление прекалено много хора решиха, че не бива да рискуват и да кажат истината пред трибунала. Вместо това използваха връзките си и доктор Уйлямс се оказа пътуващ към границите на Империята, към някаква непозната хубава планета от тъй наречените Адски светове, където неговите тайни щяха да бъдат погребани заедно с него.

Всичко беше направено много чисто — хората, на които се беше доверявал десетки години, под натиска на огромни подкупи и смъртни заплахи го бяха предали и внезапно се беше оказал съвършено сам. Така че трябваше или да потегли с Ескадрила, или да бъде застрелян в гърба при опит за бягство. Уйлямс крещя, бесня и заплашва, но с това никак не си помогна. Той притисна още по-плътно колената си и отправи гневен поглед към ширналата се равнина.

Доктор Греъм Уйлямс беше висок, строен и хубав мъж над петдесетте, но изглеждаше по-млад с тридесет години. Кожата му беше свежа и блестяща, а гъстата къдрава коса — пламтящо черна. Притежаваше топлата професионална лекарска усмивка и приятни маниери. Половината от сегашните му вътрешности и цялата му кожа бяха присадени от други хора, анонимни донори, разбира се. Грабителите на тела рядко си правят труда да научават имената на жертвите си.

Освен това в тялото си той имаше доста добавки, които хората на Империята не успяха да открият през краткото време на ареста му. За нещастие сега те само частично щяха да са му от полза. Имплантираните енергийни кристали бяха с ограничена продължителност на живот. С изчерпване на запасите енергия цялата висша техника щеше да се превърне в безполезни отпадъци. Той трябваше да ги запази, докато се появи възможност да ги замени с други.

Внезапно се усмихна — това ще стане в бъдеще, а сега, въпреки че никой не го знаеше, той беше най-могъщият човек в Ескадрила. Нека Капитанът още се радва на властта си — скоро, достатъчно скоро щеше да разбере истината. Усмивката му стана още по-широка и ехидна, когато за миг позволи да се проявят част от възможностите му — на дясната му ръка се появиха остри стоманени нокти и по подобие на котешките се скриха отново.

Сетне вниманието му бе привлечено от образците почва, които бе събрал и които, поставени в малки торбички, лежаха в спретнати редици пред него. Беше ги събрал повече за да си намира занимание, но знае ли човек откъде ще се пръкне късметът… Често в почвата се крият невероятни съкровища, особено за този, който знае да търси. На тази планета сигурно могат да се направят много пари и той не възнамеряваше да ги изпуска. Диагностичната екипировка на катера беше, меко казано, примитивна, но вършеше някаква работа. Уйлямс се намръщи и отново стисна коленете си. Не беше свикнал на такъв живот. Като хирург бе познат из цялата Империя и мнозина твърдяха, че е най-добрият… единствено го превъзхождали легендарните лекари на загубения Хедън. Всичко това обаче беше отминало безвъзвратно. Разбира се, преди залавянето си разруши всичко, така че тайните му да не могат да бъдат използвани срещу него самия.