Любомир Николов - Къртицата

— Да… понеже признал за справедлива каузата на великия Аткран. Какво пък, страната има нужда от хора. Затова се и оженил… Помня го — беше слаб, сух и вечно изплашен. Нощем слушаше предавания от Хамана и Зебара. Когато навърши осем години и се научи да пише, брат ми написа донос срещу него… Така се разделихме. Аз попаднах в общежитията на детската организация… Нали знаеш, младите агали. Железен режим, работа и военни упражнения до изнемощяване, родният марш по седем пъти на ден, бой за всяко провинение, в по-сериозните случаи карцер или съд. Там се влюбих… Разбираш ли ужаса? Бях на тринадесет години и се влюбих в един от възпитателите. Красив, силен… Изглеждаше добър… Едва по-късно разбрах, че те сами си разпределят ролите, за да ни командуват по-добре. С добро и със зло… Написах му писмо… Глупаво, детинско писмо…

Ика се задъхваше. Гласът изтъня в стегнатото й гърло. Базил усети, че сега ще чуе нещо страшно и се помъчи да я спре.

— Помълчи, Ика. Не трябва…

— Трябва! — злобно каза тя. — Трябва да знаеш всичко. Иначе няма да разбереш. Той ме покани в стаята си. Вечерта. Там ме чакаха още осем възпитатели. Исках да избягам, но те заключиха вратата. После ми обясниха, че дължа всичката си любов само на нашата велика държава. А ако искам още нещо, те ще ми го дадат. Завързаха ме за леглото…

Базил притисна длан към устата й. Но дори през тази преграда, приглушен и далечен, гласът на момичето успя да си пробие път:

— После някои от тях се върнаха… за втори път…

— Мълчи!

Базил не можа да познае собствения си страшен глас. Ика покорно замълча и се сви до него. Но след малко отново надигна глава.

— И сега ли ще ме обичаш?

Той се надигна, обхвана с две ръце лицето й, притисна го към гърдите си.

— Ика… Ика… Какво говориш, мъничко, нежно мое… Та аз ще те обичам винаги, винаги. Разбираш ли това? Не искам нищо да помниш, искам ние да започваме от тази минута, без минало, само с бъдеще. Ние имаме само хубавото, което ни очаква. Вярваш ли ми?

— Вярвам ти — тъжно каза тя.

Не бяха дръпнали платнището и утринната дрезгавина нахлуваше в землянката. Под кожата беше топло, а студеният вятър играеше по лицата им.

— Спиш ли? — запита Ика.

Базил трепна.

— Не спя. Какво има?

— Жадна съм — виновно прошепна тя. — Онова лекарство, дето ми го даде, горчи.

Базил отметна завивката и скочи на крака.

— Сега ще ти донеса вода.

— Не, аз сама ще отида.

Решиха да отидат заедно. Измъкнаха се навън, в леката мъгла, която пълзеше над долината. Лагерът спеше. Прекосиха го и се приближиха до тунела. Сега, в полумрака, можеха да забележат слабата светлина, която блестеше някъде далече сред бетонните стени.

Влязоха вътре и стигнаха до водопроводната тръба. Ика заби ножа си и подложи шепи под водната струя. Пиеше жадно, разливайки вода по лицето си, по гърдите. После се обърна и видя, че Базил внимателно се вглежда напред, към светлината.

— Какво има там?

— Нищо, нищо — Ика потръпна от студ и страх.

— Ще отида да видя.

Тя скочи към него и впи пръсти в рамото му.

— Не! Почакай! Аз ще ти покажа. Само ме почакай тук и не тръгвай навътре. Моля те!

Базил учудено вдигна рамене и се дръпна към стената. Момичето изтича навън. След малко се върна с шепа камъчета и го дръпна за ръката.

— Ела. Сега ще видиш.

Светлината постепенно се приближаваше и Базил разбра какво е това. От стените излизаха широки светещи лъчи, които като прозрачна преграда затваряха пътя напред.

— Спри — тревожно заповяда Ика.

Базил спря на няколко метра от светлината. Момичето мина пред него, замахна с ръка и три камъчета полетяха към лъчите. За част от секундата те блеснаха в светлината и веднага с грохот се разлетяха на ситни парченца. Нещо засвистя, забръмча из въздуха.

— Разбираш ли сега? — запита Ика.

Базил замислено кимна.

— Ясно… Автоматични картечници. Дай камъните.

— Няма — дръпна се тя. — Опасно е. Някои куршуми отскачат от стените. Тук по-рано имаше един… Все се надяваше, че запасите от патрони ще се свършат. По цели дни хвърляше камъни, докато един случаен куршум го уби.

Базил не я слушаше. Оглеждаше светлата преграда. Тя не стигаше до тавана на тунела. Беше ниска, не повече от два метра и нещо отгоре.

„Дреболия… — помисли той. — Два метра… Не знам кога се е налагало, но съм скачал много по-високо. Само че при други условия. Състезания… Сега не съм във форма. Но гравитацията… Да, гравитацията може да компенсира. Рискът си е риск, но може да се изпробва. Сега.“