Любомир Николов - Къртицата

Шум от леки стъпки разбуди вниманието му. Някой се промъкваше между скалите, запушващи входа в долината. Нетърпението победи предпазливостта и Базил скочи на крака.

— Ика!

Викът му полетя из долината. Ехото го повтори и настъпи тишина. Стъпките спряха, сетне невидимият в тъмнината човек побягна назад. Базил се втурна към клисурата, но разбра, че дори това да е Ика, не би успял да я догони. Момичето не искаше да се срещне с него.

Бавно тръгна към землянката. Отметна платнището, спусна се долу и легна на своето място. Това беше единственото, което можеше да направи — да лежи тук и да чака кога ще се върне Ика. Тогава щеше да я хване и застави насила да изпие лекарството.

Оказваше се, че тялото му е тренирано и на това — да запази пълна неподвижност, да изключи всички мускули и само съзнанието да бди в мрака. Изостреният му слух долавяше всеки полъх на вятъра, всеки шум, долетял от планината. И цяла вечност след това Базил чу очакваните предпазливи стъпки. Те се приближиха до землянката. Спряха.

Мускулите на Базил се напрегнаха. Платнището над него се отметна широко и той видя как нечия глава закрива звездите.

Беше готов, но въпреки това не успя да реагира навреме. Черната фигура прелетя над каменната стена и тежко се стовари върху гърдите му. Останал без дъх от удара, Базил едва можа да вдигне ръка и да стисне китката на нападателя. В мрака мътно блесна дългото острие на нож. Противникът изстена от болка и се опита да издърпа ръка, но пръстите на Базил стискаха като клещи.

Ножът се търкулна.

— Ика… — едва чуто произнесе Базил.

Тежкото й дишане прекъсна и изведнъж излетя от гърдите, избухна в дълго сдържано ридание. Отслабналата ръка на момичето се изплъзна от неговата и Ика падна на гърдите му, забравила за всичко, освен за своето страдание. Тя плачеше също така страшно, както миналата нощ, но сега беше будна. Мокро от сълзи, лицето й се притискаше към гърдите на Базил, ръцете й стискаха неговите рамене като последна, спасителна опора преди някаква страшна пропаст. Стената, която ги делеше, беше разбита от този плач. Без да знае причините, Базил чувствуваше това и смутен, объркан, изплашен, можеше само да я милва по косата и да повтаря изумено:

— Ика… Ика… моля те, успокой се… моля те…

Задавена от ридания, тя продължаваше да се притиска към него и целуваше лицето му неумело, бързо, като че се боеше, че този миг ще свърши и те отново ще бъдат чужди, разделени от непреодолимата ненавист. Думите се откъсваха от устните й една по една, разкъсани от целувки и отчаяно детинско хлипане:

— Обичам… обичам… обичам те! Обичам те!… Сега можеш… можеш да правиш… с мен… каквото поискаш… Не вярвам… Не вярвам и не мога… Можеш да ме убиеш… ако искаш…

Базил не усещаше ножа, който притискаше бузата му. Не знаеше къде се намира. В целия свят за него съществуваше само този миг и тази нощ, и това нежно, дребно, безпомощно, отчаяно и влюбено същество, и безкрайно страдание, жал и обич, и една безконечна прегръдка, която се слива с нощта, с вечността, с мрака, изпълнен от хилядите мъгливо ослепителни светлинки на щастието, и шепот на объркани, хубави думи, и нейното тяло до него, целувки, забрава, всичко и нищо, слънце в тъмния свят, обичам, обичам, обичам, обичам…

Те лежаха един до друг под кожената завивка. Свита под мишницата на Базил, Ика беше положила глава върху гърдите му и с учудени, широко разтворени очи гледаше в мрака. Безмълвието наоколо се обтягаше и в един миг гласът на момичето го разкъса:

— Не вярвах, че може да има такива хора… Откъде идваш?

Базил я притисна към себе си. Не помнеше нищо, но трябваше да говори, да разкаже нещо хубаво. И разказът започна сам, разказ за една далечна страна, в която всички са щастливи, в която всеки е свободен и може да обича, в която всички имат всичко и не се боят от силите на природата, защото отдавна са ги покорили, в която хората си желаят само добро…

— Не вярвам — остро каза Ика и в гласа й прозвучаха останки от старата злоба. — Ти си едно, светът е друго. Преди да се развали радиото на Раппар, слушах редовно предаванията от целия свят. Навсякъде е едно и също.

— Нима знаеш чужди езици? — изненадано запита Базил.

— Знам — горчиво произнесе момичето. — Баща ми беше кадрови зебарски офицер. Воювал в Елпа и Хамана преди да го пленят в боевете и да го доведат тук, в Аткран. Знаеше добре езиците на трите държави…

— И са го оставили жив? — Базил потръпна при спомена за екзекуцията на площада.