Любомир Николов - Къртицата

Два часа по-късно стигна до малкото селище. Вече се чувствуваше по-добре, но трябваше преди всичко да приготви някакво лекарство против лъчевата болест. Не се съмняваше, че е получил опасна доза радиация. Условията тук бяха примитивни, но все щеше да направи нещо. Все пак приложната фармацевтика и токсикология са велика сила…

Землянката на Ика беше пуста и това го разтревожи. Положението на момичето не беше по-добро от неговото. Трябваше да я намери и да я лекува. Иначе… Той дълго приготвя необходимата смес. Оскъдните средства, които имаше на разположение, го вбесяваха. Трябваше му магнезий, хлор, натрий и още много съставки, а от тях нямаше и следа. Дойде му спасителната идея да използува обикновена готварска сол. Ала след дълго разпитване из лагера узна, че солта е една от най-големите ценности в тези планини и се добива чрез дълги и опасни търговски походи в районите на други племена. Най-сетне Раппар се смили и след продължително ровене из землянката си скъпернически подаде на Базил щипка сол.

Обгорялата дреха привлече вниманието на стареца. Той огледа гърба на Базил, съчувствено заохка и запита:

— Под взрив ли си попаднал? Трябва да се пазиш от откритите склонове. Къде стана това?

Базил неопределено махна с ръка.

— Там… Оттатък билото, в някакво пресъхнало речно корито…

— Уф! — изсумтя Раппар. — За какъв зеб-заб си се пъхнал там? Не знаеш ли, че това е един от проходите през планината? Нашите прадеди са се погрижили да посрещнат зебарската пехота.

— Не знаех — мрачно отвърна Базил. — Ика също не знаеше. Да си я виждал?

— Не съм. Ще разпитам другите.

— Разпитай ги. Непременно трябва да я намеря.

Старецът започна своята обиколка из долината, а Базил тръгна към купчината съчки, приготвени за вечерния огън. Взе един голям наръч и се върна до землянката.

Този път му се наложи дълго да приготвя смесите. Трябваше да измисли три катализатора, сетне да пече праховете върху огъня. Не беше лесно, но след много проби и грешки нужните съставки бяха готови. Изсипа ги в едно гърне и изтича към новия топъл извор. Наклякали край горещото езерце, няколко жени перяха дрипави дрехи. Базил ги заобиколи и потърси място, където водата беше размила гъста, червеникава глина. Напълни гърнето с вода и замаза отвора му.

Когато се върна, пламъците на малкия огън се снишаваха. Базил разбута жарта, зарови в нея запушеното с прясна глина гърне и натрупа отгоре нови съчки. Както цялата му лечителска дейност и това беше примитивен процес, но по липса на автоклав, щеше да свърши работа.

— Хей, Базил! — извика някой.

Обърна се и видя Тагол. Плешивият великан се усмихна и махна с ръка.

— Ела бързо. Хванах агал. Нали ти си искал да го видиш.

Базил погледна към огъня. Имаше време. Сместа трябваше да ври поне половин час. Стана и се запъти към Тагол.

— Промъкнах се тихичко — радостно разказваше безухият. — Скочих върху него и хоп! Напъхах го в торбата. Как риташе само!

Агалът беше близо до входа на долината. Тежки камъни, натрупани в кръг, му пречеха да избяга. Едрият гущер се хващаше с нокти за преградата, мъчеше се да се покатери по нея, но джуджето Камано стоеше на пост и отблъскваше агала с върха на копието си.

Базил спря до камъните и погледна над тях. Тежкият гущер тромаво се въртеше в импровизираната клетка, блъскаше по земята с дългата си опашка и сърдито фучеше. От торбата, която носеше през рамо, Тагол измъкна парче месо и го хвърли вътре. Агалът забрави за пленничеството си и стръвно се нахвърли върху неочакваното угощение.

— Трябва много да яде — поясни Тагол. — Не знам защо, но е така. Преди да се промени, агалът яде много.

„Нуждае се от енергия — помисли Базил. — Е, да можех да изследвам метаболизма на това животно. Какво съкровище за биологията…“

Той въздъхна и запита:

— Кога ще започне да се променя?

— Няма да е скоро — намеси се Камано. — Зависи какво искаш. Ако трябва да стане змия, ще му е нужно време до вечерта. За птица е по-дълго.

— А нима може да се командува? — изненада се Базил.

— Разбира се. Важното е в какви условия ще го поставиш. Е, хайде, ще го превърнем в змия. Носете камъни.

Агалът беше свършил парчето месо. Докато Камано отблъскваше новите му атаки, Базил и Тагол търкаляха тежки каменни блокове. С обединени усилия ги натрупаха над пленения гущер и се получи истинска клетка. През тесните пролуки между камъните наистина би могла да се промъкне само змия.

Докато двамата си почиваха, Камано се въртеше наоколо, извънредно доволен от работата, в която беше участвувал главно със съвети и критични викове.