Любомир Николов - Къртицата

Пострадалите бяха много. Първият, когото Базил видя след старицата, вече нямаше нужда от помощ. Само краката му се подаваха изпод голяма скала, паднала в самия център на долината. Следващият беше един тромав късокрак ловец със счупена ръка. Докато наместваше костите и полагаше примитивна шина върху счупеното, Базил забеляза Раппар. Старецът се оказа невредим и с готовност прие задачата да води насам всички ранени.

Към обяд вече можеше да се направи равносметка. Имаше трима убити-двама мъже и една жена. Четири счупвания на крайници, един пукнат череп и един случай на истеричен припадък, при който Базил трябваше да прибегне към хипноза. Многобройните навяхвания и изкълчвания не влизаха в сметката, както и дребните рани.

Когато свърши и последната превръзка, Базил уморено се изправи. И за минута не беше вдигал глава от пострадалите. Чак сега видя какво е станало с малкото селище. Дъното на долината беше неузнаваемо. От землянките бяха останали безформени ями, запълнени с камъните от ниските зидове. Дълбоки пукнатини прорязваха почвата. Наоколо, вместо предишните високи и гладки скални стени, се издигаха грамадни купища скали. От тях бликаше димящ извор с гореща подземна вода.

„Сега поне ще се къпем тук“ — тъпо помисли Базил, докато крачеше към мястото, където би трябвало да бъде землянката на Ика.

Момичето вече беше разровило затрупаната яма и сега седеше на земята до нея, гледайки замислено дълбоката, разкъсана рана на бедрото си, неумело превързана с мръсен парцал. Останките от имуществото гърненца, завивки, кожи и обработени камъни, лежаха натрупани накуп.

— Да те превържа — предложи Базил с безизразен глас.

Тя се обърна към него и в потъмнелите й очи блесна ярост.

— Нямам нужда от твоята помощ!

Базил безпомощно вдигна рамене и седна до нея. Ика помълча, после заговори умолително:

— Кажи ми какво искаш от нас? Защо се преструваш на добър? Преструваш се, нали? Всичко това е лъжа. Лекуваш, помагаш… Нямам сили повече да гледам тази лъжа, разбери ме. Ако не си отидеш, ще трябва аз да избягам оттук. Върви си! Още сега, веднага!

— Аз няма къде да отида, Ика — меко каза Базил — А освен това тук имат нужда от мене.

— Пак лъжи! — избухна момичето. — Лъжеш, лъжеш, лъжеш, лъжеш!

Тя скочи и избяга към другия край на долината. Базил безучастно я изпрати с поглед. Беше толкова уверен, че не можеше да се развълнува от нищо.

— Какво й става? — запита дрезгав старчески глас.

Базил погледна към Раппар, който се приближаваше с несигурна походка.

— Не знам. Не ме обича, а защо?…

Старецът седна до него и поглади разрешената си брада с пръсти, подобни на пипала, които предизвикваха у Базил неволно отвращение.

— Не й обръщай внимание. Винаги е била такава… нервна. А аз идвам за друго, макар че сега не е най-подходящият момент. Иска ми се да продължим нашия разговор.

— Ами че говори — промърмори Базил.

— Видях те как тичаше. Имаш невероятно равновесие. Да не би да си бивш пилот?

— Не помня, казах ти вече.

— Нищо, не се сърди. Аз само питах… А трябва да ти благодаря. Едва от три дни си тук, а вече направи толкова много… Видях как спаси детето. Знаеш, имаме само три деца. Тук ражданията са редки, пък и често се раждат такива… Е, разбираш ме. Знаеш как треперим над децата. Просто не мога да си представя с какво да ти се отблагодаря…

Базил смутено размаха ръка.

— Глупости! Е, ако толкова искаш да ми се отблагодариш… поръчай на някой опитен ловец да хване жив агал. Много искам да видя как се променя това животно.

— Още утре ще го имаш — гордо заяви старецът. — Да се хване агал е най-простата работа. Ако искаш още нещо…

— Нищо не искам — отсече Базил и легна по гръб.

Високо в синьото небе висяха перести облаци. Беше топло и спокойно след преживения ад. В тишината досадно бръмчеше гласът на Раппар:

— …защото, разбираш ли, ние много ценим децата. Рядко се раждат нормални деца. Трудно е в толкова малка група… Групата на Рейнат е по-голяма, но и там е същото. Понякога се раждат такива изроди, че незабавно ги хвърлят от скалата на спартанците…

Нещо се пропука в съзнанието на Базил. Скалата на спартанците! Спартанци! Това беше негова дума и никой в този свят не можеше да я знае! Без да осъзнава какво върши, той скочи и стисна костеливите рамене на стареца.

— Каква е тази скала? Какви спартанци? Говори!

— Скалата на па… пас… спартанците… — езикът на Раппар се преплиташе от страх. — Ние не правим така… Ние се грижим за децата докато оцелеят или умрат… И в групата на Рейнат престанаха да правят така, откакто се появи онзи, черният.