Любомир Николов - Къртицата

— Е, да, всеки от нас някак е стигнал до тези места… Освен родените тук. Но ти не си роден в планините. Наистина ли не помниш нищо?

— Нищо.

— Питаш как сме дошли ние… Пътят е лесен. От град Раш се тръгва към подножието на планините. Или от другаде, все едно. Трябва да се върви през нощта и дори тогава малцина успяват да се промъкнат през постовете на братята по лоялност. Но насам тръгват хиляди… Те вярват на старата легенда, че зад преградата от смъртни опасности се крие свободна страна, където всички са щастливи… Онези, които преодолеят постовете, тръгват нагоре, по откритите склонове. Денят ги застига и те се виждат като на длан. Всеки ден братята по лоялност стрелят по тях с далекобойни картечници. Така загиват още много хора. Оцелелите превалят зад първото било и отново срещат смъртта, защото легендата лъже. В тази планина няма щастие. Тук е събрано всичкото зло на света.

— Защо? — бързо запита Базил.

— Никой не знае… Носят се предания, че това е било последната преграда пред зебарската армия, която настъпвала към столицата на Аткран. Казват още, че когато врагът отстъпил, тогавашният съветник заповядал всички от подземната крепост, без изключение, да атакуват. И те излезли на сигурна смърт, защото иначе ги очаквал Центърът. Дали е истина? Не знам. И все пак съм склонен да вярвам, защото старото оръжие още действува. Земетресения, вулкани, изкуствени урагани, подземни снаряди и бомби, отровни зони… Оставено е тук много отдавна. И още убива. Ето, през тези места сме дошли ние. През тях си дошъл и ти. Спомняш ли си сега?

— Не.

Раппар въздъхна.

— Всичко с тебе е много странно. По фигура приличаш на войник. Ръцете ти са гъвкави като на конструктор. Силен си като обикновен носач. И отгоре на всичко стреляш с лък много по-добре от другите. И за стрелбата с лък ли не помниш нищо? Е, добре, покажи ми още веднъж как стреляш.

Базил изтича до землянката на Ика и след малко се върна с лъка и колчана. Имаше двадесет стрели. Първите пет заби в права линия. Точността му смайваше всички, но най-важен беше следващият номер. Никой от ловците не познаваше балистичното мерене. Заел класическата поза за стрелба с лък — краката леко разкрачени, торсът извит, главата обърната към целта — Базил показа под какъв ъгъл трябва да се изпраща нагоре стрелата за всяко по-далечно разстояние, как се прави поправка за вятъра и дори демонстрира стрелба с изпреварване, като свали една птица, кръжаща над долината.

Тази точност беше невероятна. Но докато гледаха със зяпнали уста полета на поредната стрела, хората от племето не подозираха, че най-учуден е самият Базил. Стиснал грубото дърво на лъка, той се мъчеше да си спомни кога и къде се е учил на това. Но в паметта му изникваше само един изящен лък от прозрачен гъвкав материал с множество пружинки и колелца за центроване и обтягане, а след това една блестяща металическа стрела, която лети към червена мишена с бели кръгове.

Сега, след като главоболието им беше минало, ловците се успокоиха. Също както жените, те насядаха на припек и оживено обсъждаха стрелбата. Според всеобщото мнение, старците бяха сбъркали, когато отказаха да приберат заразения Базил. Ала от друга страна, бяха абсолютно прави, защото никой не би могъл да предположи, че болният ще оживее. Синият мор си е син мор…

Първият трус не ги изплаши. Докато земята леко се тресеше, те станаха и без да бързат тръгнаха към центъра на долината. Знаеха, че е достатъчно да се отдалечат от скалните стени.

Най-после земетресението свърши. Този път обаче скритите нейде дълбоко в планината автомати бяха дали пълна мощност на сеизмичния удар и за хората от долината това означаваше половин час истински ад. Базил още притискаше към себе си детето, което бе спасил секунда преди да го погълне една пукнатина, зейнала в сухата скала. То скимтеше едва чуто.

Над долината тежеше плътна, мъртвешка тишина. Облаците прах продължаваха да се въртят из въздуха. Дочул дрезгав стон, Базил остави детето и бавно се запъти през прашната завеса натам. Една стара жена лежеше на земята и охкаше, стискайки лявото си рамо. Базил се наведе над нея. Опипа пострадалото място и разбра, че няма нищо сериозно. Беше само навехнато. Стисна с две ръце и с ловко движение намести ставата. Старицата изпищя, подскочи и утихна, свита на земята като вързоп окъсани мръсни дрипи.

Долината постепенно се проясняваше. Хората се надигаха от земята с недоумяващи лица, сякаш не можеха да разберат как са останали живи.