Любомир Николов - Къртицата

Изправи се с мъка. От дрехите му течеше вода. Главата и раменете му изтръпваха от ударите на водните струи. Опита се да вика, но сред грохота не чу собствения си глас. Другите може би бяха само на няколко крачки.

Навред течаха мътни потоци. Водата стигаше над глезените. Повлечени от нея, дребни камъни болезнено го удряха по краката. От сивата пелена, само на сантиметри от него изскочи огромна маса глина и скали и продължавайки да се търкаля надолу, изчезна от погледа му.

Водата по пътеката се надигаше. Протегнал ръце, Базил безцелно крачеше напред. Вече беше изгубил чувство за ориентация. Водата се стичаше по челото му, влизаше в устата, в очите, заслепяваше го и му пречеше да диша. Съвсем замаян, Базил се препъна и отново падна. Мътните вълни на пороя го заляха, повлякоха го надолу. Раздирайки дланите си, той се хвана за някакъв остър ръб и успя да остане на място. Камъни, носени от течението, го блъскаха по ръцете, по раменете, по гърдите. Подал глава над водата, той жадно си пое въздух. Дъждът нахлу в дробовете му.

Кашляйки, Базил затвори очи. Когато ги отвори, зърна почти до лицето си една мокра черна муцуна.

Няколко безкрайно дълги секунди човекът и звярът се гледаха втренчено. През падащите струи Базил различаваше широко разтворените пъстро-жълти очи с пулсиращи вертикални зеници.

После огромна светеща линия разцепи мрака и върху им се стовари гръмотевичен удар. Заслепен, зашеметен, Базил изпусна опората си, претъркули се под напора на водата и отново се вкопчи в камъните. Хищникът беше изчезнал.

Мълниите се сипеха над планината като гигантски светещи копия. Техният трясък нараняваше слуха и в кратките затишия бученето на пороя изчезваше, превърнато от звуковия контраст в едва доловим ромон. Отново на крака, Базил газеше в стремителното течение и несъзнателно се изкачваше нагоре. Падаше, търкаляше се назад, пак ставаше и приведен напред, търсеше убежище от бурята.

Пороят отслабна. Водата се спусна до коленете на човека, скоро слезе до глезените му. Наоколо си оставаше все така мрачно, но вече ръсеха само отделни капки дъжд. И внезапно из въздуха полетяха бели, мътно блестящи парчета, които глухо удряха по скалите и натрупаната кал.

Остра болка в рамото накара Базил да изохка. Втори удар, този път по главата, го зашемети. „Град!“ — премина през натрупаната в мозъка му мъглива болка. Събрал последни сили, той се хвърли към близките скали. Трябваше да се скрие.

Една надвиснала канара му предложи убежище — тясно, несигурно, но все пак достатъчно, за да свие измъченото си тяло в него. Спасението дойде тъкмо навреме. По разорания от пороя склон се сипеха грамадни ледени парчета — колкото юмрук, колкото детска глава… Те се удряха в скалите и се пръскаха на хиляди блестящи късчета. Монотонното им тракане огласяше планината. За минута всичко побеля и първите слънчеви лъчи се отразиха с диамантен блясък.

Градушката престана изведнъж. Облаците се отдалечаваха над планинските върхове, изцеждайки последните си капки дъжд. Червеното слънце се спускаше към хоризонта и обагряше с кървавата си светлина опустошените склонове. От натрупания лед се надигаше пронизваща студена вълна. В чистия, хладен въздух се носеше миризма на озон.

— Кама-а-ано-о — раздаде се някъде наблизо мощен глас. — Ме-на-ар. Бази-и-ил.

Разтреперан от студ, Базил нагази в ледената покривка и като се подхлъзваше на всяка крачка, бавно тръгна към мястото, от което идваше викът. След малко откри Тагол. Дрехите на гиганта бяха изпокъсани, голата му глава бе покрита с драскотини. Базил се усмихна и веднага изохка. Болката от неизвестно кога разцепената устна му пречеше да се смее.

— Жив си — констатира със задоволство Тагол. — Не вярвах, че ще оцелееш… А къде са другите?

— Аз съм тук — съобщи един глас и отдясно изскочи дребен, кален силует, в който едва можеше да се познае джуджето Камано.

Скоро от скалите се появи и кокалестата фигура на Менар. Последният — Атерлин — не се отзова на виковете и трябваше много да го търсят, преди да забележат тялото му в една пукнатина. Дългите му трипръсти ръце дори сега не отпускаха убитото животно.

Беше жив. Успяха да го свестят и дори да го изправят на крака. Нямаше нищо счупено.

— Ще можеш ли да вървиш? — запита Тагол.

— Аха… Мога, мога… — внезапно разтревожен, Атерлин се огледа. — Къде е месото?

— Тук е — посочи Камано. — Ама ти си луд. Защо не го захвърли това зеб-заб месо?

— А какво щяхме да ядем после? — логично запита Тагол. — Остави Атерлин на мира, той е юнак. Хайде да тръгваме.