Любомир Николов - Къртицата

— Панталона също — нетърпеливо нареди Ика. — И обувките. Не се плаши, няма да те изям. Трябва да се измиеш. Струпеите ще паднат от топлата вода.

Той се обърна с гръб към нея и смутено свали обувките, панталона, след това с облекчение се хвърли напред, в облака пара. Горещата вода обгърна тялото му, надигна се нагоре и той беше готов да заплува, но краката му опряха в каменистото дъно. Потънал до гърдите в приятната топлина, Базил се облегна на една скала и притвори очи. Отдавна не се беше чувствувал толкова добре. Гореща баня… Откога не беше изпитвал подобно удоволствие? Топлото място в тунелите… Не, то не можеше да се сравни с банята. Значи преди, още във времето, за което нямаше никакви спомени.

— Изтъркай се хубаво — извика момичето, за да надвие шума на потока.

Базил прекара длан по гърдите си и усети как струпеите се отлепят един след друг. Изтърка корема, шията, краката. Потопи се цял в горещата вода и изтри твърдите кори от лицето си. Изправи се, пое дъх, след това изви ръка зад гърба си, за да очисти и последните следи от болестта.

Седнала на брега, Ика го гледаше през играещата над потока пара. Този път не можеше да има грешка — тя наистина се усмихваше.

— А сега се обърни — каза Базил. — Искам да изляза.

— Срамуваш ли се? — изненадано запита Ика. — Е, добре, добре.

Без да става, тя се завъртя с гръб към него. Потръпвайки от студ, Базил се изкатери по стръмния бряг. Сега кожата му беше чиста. На мястото на струпеите останаха само бели петна от нежна нова кожа. С неприятно чувство той навлече върху тялото си изпоцапаните дрехи и се приближи до момичето.

— Да тръгваме.

Като че ли неохотно тя се изправи, погледна го, не каза нито дума и тръгна напред.

След няколко дни Базил вече беше на лов с още петима мъже — една четвърт от дееспособното население на долината. Бе свикнал и видът на ловците не го смущаваше, макар всеки от тях да притежаваше свое особено уродство. Изглежда, в този невероятен свят това беше правило — хората да се различават един от друг по ръст, по устройство на тялото, по форма на главата, лицето и крайниците.

Лежаха в засада, скрити недалече от пътечката. Наблизо шумеше потокът, идващ от гейзерите. Докато се спусне от долината чак дотук, водата изстиваше и привличаше животните на водопой. Това беше едно от редките безопасни места сред широките отровни зони, затова ловът тук почти винаги завършваше с успех.

Предпазливо, безшумно, Базил протегна ръка и потупа по рамото своя съсед, безухия гигант Тагол. Гладкото лице без вежди и коса се обърна към него с въпросително изражение.

— Оттук няма да мога да стрелям — прошепна Базил и за по-голяма изразителност потупа лъка си.

Тагол кимна и се огледа. После надигна ръка и посочи към скалите по-нагоре.

— Там. Внимавай, заобиколи отдясно. Вляво тревата е изсъхнала.

За изминалите три дни Базил беше свикнал с този израз. Изсъхналата трева означаваше смъртна опасност. Затова той последва съвета на Тагол, макар че в тази посока растяха проклетите черни храсти. Като остави по шиповете няколко парцалчета от дрехите си, той стигна до отвесната скала и се притаи в подножието й. Тук позицията беше наистина добра. В пролуките между натрупаните камъни се откриваше чудесна видимост към бреговете на потока и към част от пътечката. Базил свали преметнатия през рамо колчан. Облегна се удобно на камъка, постави стрела на тетивата и зачака.

Драскотините от храстите го дразнеха. Той ги потърка със свободната ръка и изруга черната растителност. Но веднага си призна, че не беше прав. Ползата от бодливите храсти напълно компенсираше тези им недостатъци. От шиповете правеха остриета за стрели. И колкото и невероятно да изглеждаше, някои дребни гризачи се хранеха с твърдите стъбла. Дори когато не ставаха плячка на ловците, тези малки животинки служеха за храна на по-едрите хищници.

На завоя на пътеката нещо трепна. Това стана толкова бързо, че Базил едва успя да забележи някакво черно, блестящо петно. После нищо. Но животното щеше да се върне. Базил леко се надигна и опъна тетивата, готов да изпрати стрела, щом плячката се приближи. Между камъните видя как се напрегнаха мускулите по широкия гръб на скрития Тагол.

Петното пак се появи с неуловимо, стремително движение. Този път то замръзна на завоя и се превърна в едър, красив звяр с гъвкави стройни крака, изтеглена муцуна и дълга опашка. Черната му козина лъщеше на слънцето. Няколко секунди животното се ослушва, реши, че няма опасност, и тръгна към водата. Беше само на метър от брега на ручея, когато Базил отпусна изпънатата тетива. Стрелата полетя със свистене и се заби в гладкия черен хълбок. Хищникът изрева глухо, подскочи и във въздуха се обърна назад, към завоя, но ловците вече тичаха от скривалищата си. Копието на мършавия Менар удари муцуната, Тагол заби своето в корема на животното и всичко свърши. Дългото лъскаво тяло лежеше на камъните и мускулите му трепереха в мъчителна агония.