Любомир Николов - Къртицата

Пътят криволичеше сред натрошени камъни, сред дълбоки ями от стари взривове, сред разтопени скали. На места пътеката описваше широки завои, за да заобиколи гъсталаците, чиито черни шипове бяха твърди като стомана. Това също беше наследство от миналото — естествени противопехотни заграждения. Дори отровните газове не можеха да ги унищожат, само понякога бомбените взривове ги изкореняваха, ала откъснатите клони отново се прихващаха в каменистата почва.

Във високата скална стена отляво се откри широка клисура. Дъното на прохода беше затрупано от купища срутени камъни и тази преграда изглеждаше непроходима, ала момичето знаеше откъде да мине. Крепейки чувала на гърба си, то се промъкна под една надвиснала скала, пропълзя няколко метра сред хаоса от остри ръбове и се измъкна нагоре. Оттук пътят минаваше по върха на купчината.

Човек дори не би могъл да си създаде навик за преминаване на това последно препятствие. Срутванията на скалите от двете страни на клисурата променяха пътеката всеки ден. Обикновено първият, който минаваше сутрин оттук, оставяше някакви следи, с което спестяваше на останалите излишните лутания. Но земетресенията често ставаха и денем. Тогава обратният път се превръщаше в дълго лутане сред каменния лабиринт.

Когато уморителното катерене и спускане свърши, момичето седна на земята и погледна напред. Скалните стени се разтваряха широко и обграждаха просторна долина, по дъното на която растяха редки снопчета трева. В отсрещната стена се чернееше отворът на полусрутен бетонен тунел. На безопасно разстояние от скалите бяха разположени жилищата — плитки ями в земята, оградени с ниски стени от подредени камъни и покрити с изпокъсани платнища или с клони и суха трева.

Момичето въздъхна и се изправи. Като нарами чувала, тръгна надолу, но не към струпването от жилища. Нейната землянка беше отдалечена от другите.

Базил лежеше на сух сламеник, завит с одеяло от проскубани кожи. Беше се събудил преди малко и сега с интерес оглеждаше странното място, където се бе озовал. То приличаше на широк, плитък трап, макар че сеното по пода и забитите покрай стената колове му придаваха по-уютен вид. Нагоре жилището продължаваше с половинметров каменен зид над земята и завършваше с платнен покрив. Нямаше никакви мебели, освен няколко кожи, натрупани в единия ъгъл. В стените бяха издълбани плитки ниши. Вътре лежаха оскъдните съкровища на неизвестния домакин — стоманен нож, три груби глинени гърнета, връзка черни шипове от бодливите храсти, няколко остри камъка, парче навито въже и други дреболии.

Помъчи се да си спомни как е попаднал тук, но в паметта му имаше нов провал. Знаеше само това, че след нощния полет беше изгубил съзнание в планината, някъде край един вулканичен връх. От този момент нататък оставаха само неясните спомени за бълнуване и кошмари, в които се връщаше към мрачните тунели, към непознатия град и жестокия Център за лоялност.

Опита се да стане, ала мускулите му бяха омекнали. Зави му се свят и той отново легна на сламеника.

Единият ъгъл на платнището се отметна и отгоре като в кладенец надникна изцапаното лице на млада жена с разрошена черна коса. Базил с мъка надигна глава. Вгледа се в големите зелени очи, които го наблюдаваха изпитателно и почти недружелюбно. Кожата върху слабото лице беше обтегната и скулите остро изпъкваха под нея. Край малка драскотина на челото бе засъхнала следа от капка кръв.

— Хей, кога се събуди? — дрезгаво запита тя. И без да му остави време за отговор, зададе нов въпрос: — Гладен ли си?

Базил се опита да отговори, но в гърлото му едва зашушна някакво подобие на глас. Изкашля се и вече по-ясно отговори:

— Гладен съм.

— Дръж тогава.

Момичето внимателно се наведе над стената и му подаде голям къс варено месо. Преодолявайки слабостта, Базил вдигна ръка и пое парчето. После успя да седне и облегнат на стената, захапа месото. Гладът, останал скрит досега, изведнъж налетя и стегна стомаха му. Забравил за присъствието на непознатата, Базил ръфаше стръвно, преглъщаше хапките полусдъвкани и едва когато свърши месото, надигна поглед. По лицето на момичето играеше лека усмивка, но тя изчезна толкова бързо, че Базил не разбра дали не се е излъгал.

— Как се казваш? — запита тя.

— Базил. А ти?

— Ика… Ще можеш ли да станеш?

Силите му се бяха възвърнали заедно с болезнената тежест в стомаха. Базил се олюля, стана и направи крачка към ъгъла, от който го наблюдаваше момичето. Тук имаше две стъпала и някакво подобие на вратичка в ниската стена. Запазвайки с труд равновесие, той се изкачи горе, застана до Ика и се огледа.