Любомир Николов - Къртицата

Агалът виждаше всичко това. Но плячка нямаше. Само един от събратята му лениво пълзеше по сипея, хващайки здраво камъните с ноктите на четирите си лапи. А недалече от него между скалите бавно се промъкваше едно от онези странни двуноги същества, които се мъчеха да си присвоят властта над този див край.

Момичето също виждаше зеленикавите отблясъци по люспестия гръб на пълзящия агал. След дълги години лов из пустинните планини, човек свиква да забелязва и най-слабото движение. А животното дори не си правеше труд да се крие. Нямаше защо. Тук за него не съществуваха опасни врагове. И момичето престана да му обръща внимание. Няма смисъл да се убива агал. Това се прави само когато човек умира от глад, а и тогава е глупаво. В агонията цялото тяло на агала се изпълва с отрова и само мълниеносният удар понякога може да предотврати това. А рискът си остава. Нали точно оттам е произлязла поговорката: „Дойде ли гост отдолу, нагости го с агал“.

Момичето чакаше. Удобният момент нямаше да закъснее.

Земята сякаш въздъхна. Дълбоко под скалите се зароди плътно, напевно бучене. То ставаше все по-силно, прерасна в грохот и планината се разтърси. По сипея се затъркаляха едри камъни. Ленивият агал изведнъж се преобрази. Задните му лапи се разгънаха с огромна сила и той профуча из въздуха, за да падне след миг на сигурна, твърда скала.

Другият агал, който летеше над долината, забеляза как едно тромаво животно с жълтеникава козина изпълзя от дупката си. Долината изведнъж оживя. От пукнатините между клатещите се скали, от дупки и от изкусно скрити в бодливите храсти гнезда изскачаха стотици дребни зверчета. Обхванати от първичния ужас пред раздвижената земя, те бягаха на открито, където нищо не можеше да ги притисне.

Ципестите криле се свиха с плясък и агалът полетя надолу. Ноктите му се разпериха, готови да стиснат едрата плячка. Но момичето се оказа по-бързо. Металното острие на копието блесна на слънцето и се заби в жълтата козина на дебелото животно. Агалът изфуча недоволно, измени посоката на полета си и падна зад съседната скала. Раздаде се писък, плющене на криле и след малко хищникът излетя. В ноктите му конвулсивно се мяташе дребен кафяв гризач с тънка дълга опашка.

Земетресението затихна и долината мигом опустя. Само вторият агал, който също не беше пропуснал възможностите за нападение, сочно мляскаше над някакво разкъсано телце. Момичето се приближи до убитото животно, хвана края на копието и повдигна плячката. Беше тежка, но нямаше какво да се прави. Трябваше да носи животното като знаме, на върха на копието, без да се докосва до него. Иначе можеше да се зарази от червена треска, от гнойница, или зеб-заб знае още от каква болест. Животните от този вид бяха устойчиви на всичко и старците разказваха, че са създадени специално, за да пренасят заразата.

За момент я обхвана изкушението да докосне животното. Така поне всичко щеше да свърши бързо. Един-два дни треска, подуване на тялото и край! Какъв смисъл имаше да се живее тук или където и да било. Навсякъде животът е все същата мръсотия…

Но вместо да протегне ръка, тя продължи да слиза към центъра на долината, протягайки напред копието с плячката. На няколко пъти спря да си почине, защото този начин на носене изискваше непосилно напрежение на мускулите.

Жълтите петна на изсъхналата трева я предупреждаваха отдалече за опасността, която се таеше сред безобидните назъбени камъни. Както казваха старците, там, където тревата изсъхва, смъртта не е далече. По такова място няма да мине нито едно животно, дори агалът го заобикаля отдалече, въпреки невероятната си жизненост. Ето, зверчетата са утъпкали едва забележими пътечки и по тях е най-сигурно да се върви. Тези прашни следи криволичат все по местата, където са покълнали редки стръкчета трева, а там, където има само голи камъни, грижливо заобикалят опасните зони. Такава е тази планина, в нея можеш да вървиш само по чужди следи. Отклониш ли се, чака те съдбата на многобройните животинки, които са оставили костите си сред камънака. Никой не ги е докоснал, само вятърът и водата са отвели месото от костите.

Край гейзерите пътят ставаше по-безопасен. Тук тревата растеше гъсто, отровните места се забелязваха отдалече и нямаше голи скали, сред които човек може да стъпи погрешно.

Момичето пресече зеления пояс и спря върху напуканата мозайка от изсъхнала кал. Понесен от лекия вятър, насреща й лъхна облак гореща пара. Тук парата биеше отвсякъде — от кипящите езера, от пукнатините в твърдата глинена кора, от дупките на малките белезникави конуси, обграждащи гейзерите. В калните локви бълбукаха и се пукаха големи сиви мехури. Миришеше на сероводород.