Любомир Николов - Къртицата

Освободи пояса и включи най-бавен ход надолу. Светлите гърмящи облаци постепенно се приближиха и го погълнаха. Светкавиците играеха отпред и отзад, отляво и отдясно, отгоре и отдолу. Това вече не го плашеше. Прекалено много опасности беше преодолял, за да се страхува от каквото и да било.

Заедно със страха беше изчезнало и чувството му за време. Ураганът като побеснял гигантски кон го носеше напред, все напред, докато поясът едва-едва го теглеше надолу. Къде се намираше градът? На десетки километри? На стотици? Не знаеше и това не го интересуваше. Само студът, страшният остър студ проникваше през мокрите дрехи, изпълваше мозъка му и привличаше към себе си всички мисли. Не мечтаеше за нищо, освен за топлина.

Новият удар на бурята дойде неочаквано. Не беше превключвал нищо в управлението и все пак летеше надолу с пълна скорост. Наведе очи и в прорязвания от светкавици мрак видя най-лошото. Върху масивната тока едва мигаше слаба червена светлинка. Зарядът на двигателите бе на свършване.

Все още имаше шансове за спасение. Енергията на антигравитационния пояс не можеше да се изчерпи докрай. При достигане на критичния заряд защитното устройство автоматично започваше спускане. Но това едва ли беше предвидено за нощен полет в сърцето на беснеещ ураган.

Можеше да направи само едно — да се свие на топка, за да ускори падането. Обхванал с ръце коленете си, Базил летеше надолу, разцепвайки облачните вихрушки. В главата му тътнеха гръмотевици, вятърът вледеняваше тялото му, а той падаше, падаше, падаше…

Спирачната система се включи на петдесет метра от земята. Тласъкът на антигравитационния двигател разтърси падащия човек и той мигновено разпъна ръце и крака. В мрака не можеше да различи нищо, но възпитаното от детство чувство за положение в пространството му помогна. Секундите се превръщаха в часове. Удар! Прекалено силен удар… Няма нищо, имало е и по-тежки случаи. Това може да се преживее. Напрежение на краката… Ударът преминава нагоре в тялото, влачи го към земята… Напрежение на гърба… Отпускане… Салто върху свитите над главата ръце… болезнен удар в гърба… Стоп! Това е!

В главата му звънтеше. Болките в гърба се засилваха. Постепенно започваше да усеща, че китките му са натъртени. Опита се да стане и същото чувство за ориентация, което го спаси, сега отказа да се подчинява. Отпусна се на коравата повърхност. Изглежда, че лежеше върху скала. Проклет късмет!

Когато в главата му престана да звънти, Базил предпазливо се надигна и седна. Бе очаквал да усети признаци за сътресение на мозъка, но всичко изглеждаше нормално.

Изправи се, завъртя поглед наоколо. Светлината на двете луни не можеше да пробие плътните облаци и край него не се виждаше нищо.

Сега най-важното беше да се раздвижи. Размахвайки ръце, заподскача на място. Раз-два… раз-два… Стига мързел, по дяволите мързела! Повече натоварване и всичко ще мине. Нищо, че дрехите са мокри. След малко ще вдигнат пара. Напред, бегом марш!

Той побягна с мощни скокове и почти веднага нахълта в някакъв бодлив гъсталак. Стотици остри шипове се забиха в тялото му. Естествено, най-много пострадаха ръцете, с които се мъчеше да избута настрани клоните, покрити с дебели закривени игли. Прогнилият плат на дрехите пращеше и се раздираше. Изглеждаше невероятно, но дрехите все още играеха някаква роля за защита от студа. Иначе нямаше толкова рязко да усети струйките студен въздух, проникващи през новите дупки.

Измъкнал се най-после на открито, Базил гневно размаха в тъмнината юмрук към храстите, плю в същата посока и се зае с отскоци. Краката му заработиха в безупречно темпо. Нагоре-надолу… нагоре-надолу… Не, явно не беше във форма. Откога ли не бе тренирал? Отскоците излизаха добре, но приземяването… Колкото и да се мъчеше, не можеше да се превърне в гумена топка, която от падане незабавно преминава в полет, почти без да усети удара.

Мисълта за спортната форма го завладя до такава степен, че забрави за студа. А когато си припомни защо скача, студът беше изчезнал. Сърцето в равномерен, работлив ритъм тласкаше кръвта из цялото тяло. Браво, сърце! Ти поне си във форма, няма да ме подведеш… Така! Давай по-силно! Сега вече дрехите ще пуснат пара. Още половин час с такова темпо и ще бъдат съвсем сухи.

Нещо студено и мокро се плъзна по лицето му и залепна на бузата. Базил вдигна ръка, но не напипа нищо освен няколко капки вода по разгорещената кожа. И почти веднага усети второ подобно докосване по пръстите. Влажно парцалче прелетя под широко разкопчаната яка на дрехата и се стопи на гърба му.