Любомир Николов - Къртицата

Секретарят бързо излезе от кабинета. Бурдан се приближи към екрана. В своя кабинет ръководителят на Центъра за лоялност задъхано ревеше заповед след заповед. Навярно все още се надяваше.

„С тебе е свършено, Карлар — помисли съветникът. — Свършено е, както беше свършено с Ирзал. Той също се надяваше, че ще съумее да се измъкне, но ние двамата бяхме решили съдбата му. Тримата знаехме тайната на Синята кула и това беше прекалено много. Но и двама са много. Един от нас трябваше да изчезне. Съжалявам, Карлар, аз бях по-бърз.“

На екрана Нод Карлар даваше заповед за излитане на реактивните изтребители.

Редките светлини под него бързо се отдалечаваха. Мъглата ги поглъщаше една по една. После облаците го обгърнаха и всичко наоколо се разтвори в студения, влажен мрак. Но той продължаваше да лети нагоре. След минута достигна открито пространство и над главата му се ширна чистото нощно небе, обсипано с милиони ярки звезди. Сред тях като меки жълти прожектори висяха двете луни. Под призрачната нощна светлина облаците долу бавно премятаха своите разрошени тела. Тук-там лъчите на двете луни обливаха със сребро някое надигнато крайче, но след миг то спадаше и пак се сливаше със синьочерните грамади.

Базил висеше сред безкрая на небето. Сега беше сам и му се струваше, че завинаги е избягал от света, който не разбираше. Завладяваше го вечното спокойствие на звездите. Той гледаше тези бляскави точки в небето, а спомените се надигаха… надигаха… Още малко! Още малко и щеше да разбере какво означават за него звездите, защо не иска да се върне към скрития под облаците свят, защо му е толкова близък черният безкрай. Той цял се напрегна, теглейки спомените към повърхността на съзнанието си.

Не успя. Глухо бучене го накара да остави спомените и да се обърне към мъгливия хоризонт. В далечината блеснаха под лунната светлина няколко сребристи точки. Какво беше това? Опасност?

Точките бързо се приближаваха. Вече можеше да различи очертанията им — удължени метални предмети, зад които оставаха дълги бели следи. Бученето се засилваше, превръщаше се в оглушителен рев и изведнъж въздухът се процепи от нов шум. Тракаха бордовите картечници.

Подгонен от свистенето на куршумите, Базил здраво хвана пояса и натисна два бутона. Въздухът пред него сякаш въздъхна и се превърна в ураганен вятър. Облаците долу се понесоха с шеметна скорост. Самолетите трепнаха и изостанаха, но това беше за кратко. Те също можеха да развиват високи скорости.

Студеният вятър блъскаше тялото на беглеца, проникваше под дрехите му, издуваше ги и се стремеше да ги разкъса.

Разбра, че не може дълго да издържи на това преследване. Въпросът не беше в мощността на пояса. При желание можеше да развие свръхзвукова скорост, но за подобен полет бе нужен специален, херметично затворен обтекаем костюм. В тези парцаливи дрехи би замръзнал за секунди, ако преди това съпротивлението на въздуха не строшеше костите му. Дори и сега, при този полет, лицето, ръцете и краката му се вкочаняваха. Едва усещаше пръстите си върху бутоните на токата.

Самолетите го настигаха. Бученето им нахлуваше в главата му, раздирано от трясъка на картечниците. Базил се обърна и ги преброи. Бяха пет.

Единственото му спасение бе в по-високата маневреност. Трябваше да го използува. С вдървения си палец рязко натисна надолу малкото лостче върху токата. Звездното небе се завъртя пред очите му, озова се някъде отдолу… не, всъщност Базил се беше обърнал с главата надолу. Загубената за миг ориентация се възвърна и той веднага направи нов завой. Пред погледа му се стрелнаха два от самолетите, които с рев се напрягаха да го последват. Зад стъклата на кабините бледнееха обтегнатите от претоварванията на лупинга лица на пилотите.

Базил описа още няколко широки дъги, едва не се блъсна в най-бавната машина, заобиколи я отгоре и отново се насочи към земята. Картечниците продължаваха да тракат, но сега биеха напосоки. Пилотите нямаха нито време, нито възможност да водят прицелен огън.

„Ех, да имах костюм за скоростен полет… — със съжаление помисли Базил. — Такива примитивни самолети в никакъв случай не биха ме догонили. А сега…“

Сега беше зле. Пръстите вече не го слушаха. Разбра, че дори не може да промени посоката на полета. Падаше към облаците. Мъгливите грамади под него се издуваха като гигантски балони, превръщаха се в хаотично натрупани черни планини и долини. Базил се заби в тях и изчезна от погледа на преследвачите. Но няколко стотин метра по-долу облаците свършваха. В слабата, разсеяна светлина беглецът видя под себе си земята.