Любомир Николов - Къртицата

— Най-после се появи един — произнесе висок глас. — Отведете го в Центъра.

Извиха ръцете му зад гърба, стегнаха ги с метални халки и го изправиха. Сега можеше да огледа къде се намира. Беше попаднал в широка зала с удобни кресла, прикрепени към пода. Не се виждаше никаква друга мебелировка. В едно от креслата седеше дребен човек, облечен в черната униформа на братята по лоялност. Останалите седем пазачи стояха около пленника, готови да осуетят всеки опит за бягство.

Трима от братята го изведоха във вече познатото преддверие. Един от тях отвори външната врата. Бързия помисли, че за да се спусне по скобите, ще трябва да освободят ръцете му, но се оказа, че този въпрос има и друго разрешение. В единия край на площадката имаше тясна кабина, оградена с решетки. Четиримата се сместиха вътре и кабината бавно се плъзна надолу покрай поддържащата колона. Леко разтърсване извести за края на спускането. Братята по лоялност изблъскаха навън задържания и го поведоха по една от улиците.

Повече от половин час крачиха през лабиринтите на заспалия град. И въпреки изминатото разстояние, кварталите не се променяха. Бързия имаше чувството, че се въртят в кръг. Само един ориентир показваше изминатия път — висока бетонна сграда, към която постепенно се приближаваха. Върху черната фасада се открояваха не повече от десетина светлинки и когато разстоянието намаля, Бързия разбра, че това са единствените прозорци. Всичко останало беше глуха сива стена.

Основата на зданието беше заобиколена от висока и плътна желязна ограда. По сигнал на един от братята по лоялност, черната врата се открехна, оставяйки проход, колкото да се вмъкнат вътре един след друг. Още петдесет метра по алея от каменни плочки доведоха малката група до входа.

Широките коридори вътре бяха ярко осветени от синкавите лъчи на дълги стъклени тръби, закрепени по стените. Навсякъде царуваше пустота, само иззад вратите се чуваха приглушени гласове.

В дъното на централния коридор бяха вратите на асансьорите. Тримата братя по лоялност и техният пленник влязоха в една от кабините. Асансьорът потегли толкова рязко, че коленете им се подгънаха. Полетът нагоре продължи около половин минута, сетне кабината спря и четиримата излязоха в нов коридор.

Посрещна ги отчаян вик. Някой крещеше зад една от вратите. Изпълнен с ужас, гласът трептеше на пределите на човешките възможности и Бързия едва успя да разбере непрекъснато повтарящите се думи:

— Не! Не! Само това не! Недейте!

Несъзнателно беше спрял пред затворената врата. Блъснаха го в гърба и той продължи напред, а в ушите му все така кънтеше вопълът на страх и болка. Но само няколко метра по-нататък се раздаде нов глас:

— Защо? Моля ви се! Защо? Нали признах всичко!

— Да, но не вярваш в това — спокойно отвърна някой. — Ти трябва да повярваш, че си най-страшният изрод, който някога се е раждал.

Бързия отмина. Първият глас се разрида и заглъхна.

Тези викове, тези затворени врати, тези бетонни коридори… Всичко тук напомняше на Бързия нещо познато от предишното му съществуване. Не, той никога не беше виждал подобни картини. Просто знаеше, че някога, много отдавна, те са съществували в неговия свят. Две странни, дълги думи изплуваха в съзнанието му като символ на това възкръснало насилие. Гехайме щаатсполицай… И после в паметта му един глас бавно произнесе: „Вие ще видите чудовищни неща, за които мислите, че са изчезнали завинаги“.

Пред него се отвори последната врата и той влезе в широк, светъл кабинет. Странно, тук имаше прозорец и при това двете му крила бяха широко отворени. През тях в стаята нахлуваше влажният хладен въздух. Край двете странични стени се издигаха високи рафтове с подредени по тях хиляди папки. До прозореца имаше масивно бюро и зад него седеше още един брат по лоялност. От другите не го отличаваше нищо, освен алената качулка, странно контрастираща с тесния черен комбинезон. Изпод червения плат долетя учудващо любезният му глас:

— Здравейте, приятелю. Радвам се да ви видя. Заповядайте, седнете.

Металните халки щракнаха и се смъкнаха от китките на Бързия. Разтърквайки ожулените места, той седна на стола пред бюрото, огледа се и откри, че пазачите му вече са успели да изчезнат.

— Да ви се представя: Нод Карлар, ръководител на Центъра — продължаваше братът по лоялност. — Искате ли ароматна дъвка? Не? Чудесно… Може би ще ми кажете името си?

— Не го знам — поклати глава Бързия. — Имам само номер — едно-шест-четири-шест-девет, клас 34, работник металург. Тази вечер ме освободиха и сега търся своя сектор.