Любомир Николов - Къртицата

Престрелката свърши бързо. Силите бяха прекалено неравни. Един след друг защитниците на скалите падаха върху пясъка и кръвта им попиваше на големи червени петна. Последните двама захвърлиха оръжието, разпериха ръце и хленчейки на непознат език, излязоха иззад камъните.

Нападателите не стреляха по тях. Те тичаха да догонят избягалите. Около пленниците останаха само десетина войници. Треперейки от страх, двамата черни се оглеждаха и виждаха само вкаменени от злоба лица. Единият от нападателите замахна, друг го последва и след секунда двамата заловени се подмятаха в синия пръстен на униформите. Дори не им идваше на ум да се съпротивляват. Превити напред, те се олюляваха и само се мъчеха да закрият с длани лицата си от тежките удари. От устните им течеше кръв.

Няколко минути бяха достатъчни. Изгубили сили, пленниците лежаха на пясъка. Войниците ги ритаха, скачаха върху гърдите им с цялата си тежест. Когато и тази забава им омръзна, извадиха ножовете.

Облегнат до стената, Бързия гледаше екрана. Като че ли някой бе натиснал скрит бутон в главата му и бе изключил съзнанието. Това, което виждаше, лежеше извън границите на възможното. Нито човекът, нито животното са способни на такава жестокост. И все пак изображението беше реално.

Сред скалите останаха да лежат два обезобразени кървави трупа, а войниците отминаха напред. Изображението ги последва и на екрана се появи самият ад.

Задъхан, изпотен, разтреперан, Бързия едва възприемаше ужасяващите картини. Долина. Малко езеро. Наоколо — пламтящи колиби. Стотици черни трупове. Живите се мятат сред пожарището. Войниците стрелят по тях. Хвърлен от силни ръце, безпомощен старец лети към пламъците…

Вече от много минути Бързия не чуваше нищо, сякаш ушите му бяха запушени. Внезапно тишината изчезна и в главата му нахлуха шумовете на залата. От екрана ехтяха смесени викове на ужас и на войнствена ярост. Но най-страшното… Най-страшното беше публиката.

Публиката се смееше!

Стиснал главата си с две ръце, Бързия побягна. Изтича по тесния проход край столовете, блъсна се в стената, отскочи, омота се в дебелата завеса и накрая попадна в коридора. Без да си поеме дъх, излетя нагоре по стъпалата. Тълпата на улицата беше изчезнала и никой не му попречи да тича безцелно по улиците.

Господин съветникът отново напълни чашите и седна зад бюрото. Беглецът на екрана беше спрял край един уличен фенер и се държеше за него. Наоколо нямаше никого.

— Да… — замислено проточи Бурдан. — Поведението на този тип е съвсем ненормално. Забеляза ли как избяга от проститутките? И как се държа в киното… А това е един от най-добрите филми за последните пет години. „Дивата пустиня“… Ако не греша, той получи три специални награди.

— А забелязахте ли какво правеше на площада? — запита Кар. — Не се включи във всеобщото негодувание против враговете. Освен това името, което произнесе… И накрая избяга от братята по лоялност. Да наредя ли да го арестуват?

Бурдан небрежно махна с ръка.

— Почакай още малко. Той отива точно накъдето трябва. Знаеш ли къде излиза тази улица?

— Наблизо има площад, господин съветник. Площадът със Синята кула…

— Точно така, моето момче. Площадът със Синята кула.

— Но какво общо има това?

— Ще видиш, скъпи Кар. Само че приеми от мене един съвет. През последно време прекалено много се интересуваш от държавните тайни. Не възразявай! Казвам ти да не се заемаш със Синята кула. Това може да ти струва скъпо. Сега мълчи и гледай.

Двамата едновременно надигнаха кристалните чаши и се вторачиха в екрана.

Улицата свърши и Бързия отново излезе на площад. Наблизо не се виждаше никой. Нощната тишина тежеше над широкото пусто пространство. Все същите олющени къщи с изгаснали прозорци обграждаха площада. Редките лампи не можеха да разпръснат мрака и по паважа лежаха дълги черни сенки.

Отново в паметта на Бързия се върна нареждането на младшия чиновник. Трябваше да търси своя сектор. Но кого да запита сред този пуст, заспал град?

Огледа се. Къщи, къщи, къщи… Ниски, с хлътнали покриви, с изпочупени прозорци. В единия край на площада високо над тях се издигаше…

В главата му всичко се завъртя. Пробягаха хиляди спомени, от които не можеше да извлече нищо, толкова бързо преминаваха през ума му и се сливаха с мрака на забравата. Напрегнат до болка, Бързия се опита да задържи поне един от тях, застена от безплодната мъка и пак погледна към смътно познатата грамада.