Любомир Николов - Къртицата

Започна да става по-светло. Мъглата се разреждаше. В тази част на улицата фенерите стояха по-близо един до друг и светеха малко по-ярко. Но фасадите бяха все така олющени и все такива вонящи купчини отпадъци лежаха по тротоарите.

Някакъв странен, мощен звук привлече вниманието на затворника. Той се ослуша. Някъде напред имаше… Какво? Река? Голяма машина? Или… Или тълпа от хора!

Забърза напред, зави зад един ъгъл и спря. Право пред него, съвсем наблизо се откриваше широк площад, изпълнен с народ. Хората се блъскаха, промушваха се, стремяха се към центъра на площада, където, застанал върху висока трибуна, някакъв човек размахваше ръце, удряше се в гърдите и крещеше нещо неразбрано.

Тези хора поразиха Бързия. Пред него гъмжеше невероятна тълпа, излязла сякаш от кошмарния сън на безумец. Всички бяха облечени в различни костюми — нови, изтъркани, закърпени, сиви, зелени, оранжеви, лилави, червени, карирани, раирани… Убити или ярки, тук се смесваха всички цветове. Но не това беше поразяващото. Хората! Какво беше станало с тези хора? Както дрехите им, така и те самите се различаваха безкрайно един от друг. Това бяха изкривени, грозни, трагични карикатури на човеци. Телата им — ту ниски, ту високи, ту топчести, ту тънки като пръчки, се преплитаха в тази тълпа. Често страшните деформации така обезобразяваха фигурите, че в тях едва можеше да се познае принадлежност към човешкия род.

Бързия безсилно отпусна ръце. Почти под краката му, с надежда да види нещо над главите на тълпата, подскачаше същество с ръст на дете. Хилавото му тяло не достигаше и метър височина, но грубата, бодлива четина по бузите му издаваше, че това е възрастен мъж. Малко по-настрани над главите на множеството като върлина се поклащаше една изтеглена фигура с тесни рамене и смешно къси ръце, които не достигаха и до кръста на човека. Другаде… Не! Невъзможно! Бързия затвори очи, разтърси глава и отново погледна. Не сънуваше. Сред тълпата си пробиваше път масивен човек с четири ръце, по които като топки се издуваха твърди мускули. И никой не се смайваше от това.

Навсякъде човешкият образ беше изкривен през призмата на някакво зло вълшебство и всеки човек носеше своето уродство, без да го усеща. Мъж, застинал с пречупен напред гръбнак и вдигнати нагоре ръце, сякаш крепи невидим тежък товар… Дребно топчесто тяло, прикрепено върху дълги като кокили крака… Гърбици… Хипертрофирани мускули по ръцете и краката… Малки като яйца глави… Длани с дълги и гъвкави като крака на паяк пръсти… Длани само с по два пръста, яки като клещи… Длани изобщо без пръсти, превърнати в тежки като чукове юмруци… Огромни, полуизхвръкнали от орбитите очи с широки зеници… Тесни като цепки очи… Невъзможно беше да обхване с поглед всичко. Невъзможно… Невъзможно…

Площадът пред очите му се залюля. Дъхът му секна. Бързия прехапа устни и болката му помогна да се опомни. За да се съвземе напълно, той откъсна поглед от уродливите създания около себе си и се вгледа в трибуната. Сега на нея стоеше един що-годе нормален човек, поне така изглеждаше отдалече. Той скубеше с ръце косите си и пронизително крещеше:

— Разкайвам се! Тук, пред всички вас се разкайвам! Аз съм недостоен да живея в това щастливо общество! Искам да разкрия злодейските помисли, които подло таях в себе си. Хора, аз съм низш чиновник. Завиждах на висшите чиновници, без да разбирам, че съм некадърен и че за мене е висша чест изобщо да попадна в редиците на чиновниците. Не разбирах това и разпалвах в сърцето си престъпно недоволство срещу благословения ред в нашия велик Аткран. Слушайте ме и се поучете от моя позор! Аз, злодеят, си мислех, че ако зебарската армия нахлуе в страната, може би положението ни ще стане по-добро. О, какво падение! Когато научих за предателството на бившия съветник Ирзат, в душата си аз бях с него. Но сега осъзнах в каква гнусна бездна съм пропаднал. Разкайвам се за всичко! Не искам прошка, защото за такова престъпление прошка не може да има. Нека всички ме отминат с презрение! Сега аз изповядах злостните си мисли и с радост се отдавам в ръцете на правосъдието, за да получа заслуженото безмилостно наказание.

След тези думи чиновникът още веднъж се вкопчи в оредялата си коса, разрида се шумно и слезе от трибуната. Въпреки желанието му за наказание, не го спряха и никой не му попречи да се слее с тълпата. На неговото място върху грубо скования дъсчен подиум застана следващият грешник. Този път беше същество с хлътнали гърди, тънки, слаби ръце и яки, дебели крака. На всяко изречение то подскачаше по възвишението като голяма гумена топка и парцаливите му дрехи се развяваха около хилавото тяло.