Любомир Николов - Къртицата

Завеждащият склада усърдно се разтича, намери два комплекта от най-големите работни дрехи и се зае да помага на господин младшия чиновник. От лицето му се излъчваше старателност, примесена със солидна доза чинопочитание. Кой знае дали и той не пишеше доноси през свободното си време. В бързината несъразмерно дългите му ръце се подмятаха на всички страни и дори закачиха господин младшия чиновник, който не пропусна удоволствието здравата да го наругае.

С много труд нахлузиха единия комплект дрехи върху мощното тяло на освободения, склададжията сви другия на вързоп и забърза покрай тях към изхода. За малко спряха в последната канцелария, за да вземат справка за самоличност и заплатата на затворника — тоест, малката сума, останала след преминаването по етапен ред през дълга верига от гладни и крадливи чиновници. Младшият моментално прибра половината, подхвърли една банкнота на завеждащия склада и натъпка останалото в джоба на замаяния гигант. На прага чиновникът спря, зае важна поза и с присъщата на всички младши чинове велеречивост???, заговори:

— В този тържествен миг вие излизате на свобода. Миналото ви е изтрито завинаги. Знайте, че това е едно от най-големите благодеяния, защото така няма да ви измъчват терзанията на съвестта за гнусните престъпления, извършени срещу нашата велика държава. Вървете и се постарайте с прилежен труд да изкупите миналите си грехове. Само по този път ще можете да се превърнете от жалка личност в достоен гражданин на най-щастливото общество, което някога е съществувало. Сега трябва да отидете в сектор 34. Запомнете добре. Там е вашето място, защото вие сте металург. Страната има нужда от металурзи, които да изработват оръжие за защита на свещените ни граници от мръсните попълзновения на зебарците. Сбогом и нека никога вече не се срещаме тук.

Той отвори вратата и с един ритник отпрати затворника навън.

Номер едно-шест-четири-шест-девет спря на стъпалата и се огледа. Пред него, прихлупена от нощния мрак, лежеше дълга тясна уличка. От двете й страни се издигаха порутени къщи с отдавна олющена мазилка, която заедно с хоросана лежеше на купчинки покрай стените. Няколко мъждиви лампи, поставени върху високи стълбове, едва осветяваха тази гледка. Тежка сиворъждива мъгла се търкаляше на вълма по улицата и ту се разреждаше, ту се сгъстяваше. По ъглите стояха очукани ламаринени кофи за смет, почти затрупани от купища отпадъци. Прозорците по грохналите от старост фасади бяха изпочупени и поправени с дъски или картон. През някои от тях се процеждаше светлина. Студеният вятър подмяташе по калната улица смачкана, мръсна хартия.

Затворникът потръпна от хлад, прихвана по-здраво под мишница пакета с дрехи и тръгна надолу по стъпалата. Слезе на тротоара и се огледа. Не знаеше накъде да върви. Сектор 34… Това не му говореше нищо.

И изведнъж той разбра, че за първи път мисли свободно. Новите понятия не му пречеха, не го изненадваха. За всички тях имаше неща на устата… Не! Вече не неща на устата, а думи. Думи и мисли.

Обхвана го непознат досега възторг. Той размаха ръце и бързо закрачи напред сред влажната мъгла, в която стъпките му глухо отекваха от грапавите стени. Погледът му се прехвърляше от предмет на предмет и той упоено произнасяше сам на себе си:

— Улица! Улица, улица, улица… Къща… Лампа… Прозорец… Аз вървя… Дишам… Аз мога да говоря… Аз съм…

И в миг упоението от свободата на словото изчезна. Кой беше той? Работник металург? Така бяха казали в тясната, задушна канцелария, но това не можеше да бъде истина. Отново му се стори, че броди по тъмните тунели и опипом търси пътя към щастието. Защото тази улица не беше свободата. Тя беше само част от, пътя към щастието. Много малка част… И той отново не знаеше почти нищо. Главата му приличаше на клетка, разделена на части с плътни прегради помежду им. Сега една от тези прегради беше паднала, но истинското му „аз“ си оставаше скрито и той не беше нищо друго, освен номер едно-шест-четири-шест-девет, бивш затворник, по прякор Бързия. Дори номерът не беше негов, а принадлежеше на друг затворник, загинал под земята някъде далече оттук. Ала въпреки всичко, той имаше нещо. Имаше спомените за своята работа в тунелите. Беше победил непознатата сила, която искаше да му ги отнеме и да го остави безпомощен като малко дете сред непознатия и жесток свят.

Точно така! Жесток… Този свят беше жесток. А някъде другаде — но къде? — имаше свят на истинска свобода, свят, в който се намираше неговата истинска личност. Там щеше да намери щастливите картини, които сънуваше в тунелите под въздействието на горчивото нещо.