Любомир Николов - Къртицата

Бученето се засилваше. Слаба светлина озари стените на тунела. Гладката преграда зад гърба му засия с матов блясък.

Няколко секунди по-късно светлината стана ярка, после непоносима. Бързия затвори очи и вече не виждаше нищо освен безмилостните лъчи, проникващи през клепачите му. Също както горе, на бетонната площадка, светлината удряше мозъка му като тежък, ръбест камък.

Бученето спря съвсем наблизо. Раздадоха се странни, гърлени гласове. Бързия различи и звука на стъпки, които идваха към него. Здрави лапи стиснаха тялото му, повдигнаха го и нахлузиха върху него нещо меко, навярно чувал. Светлината отслабна. Лапите отново повдигнаха Бързия и го хвърлиха нагоре, върху някаква твърда повърхност.

Нещо под него забуча и се разтресе. През плата на чувала проникна вятър. Бързия разбра, че се движи. Не знаеше накъде отива, но вярваше, че в края на пътуването ще открие приказния свят от сънищата.

Не откри нищо. Движението спря, някой хвана чувала и грубо го хвърли надолу. Бързия усети, че костите му изхрущяха от удара в пода. Изписка и веднага нещо го удари в хълбока. Повторно изписка и незабаво последва нов удар. Разбра, че трябва да мълчи.

Светлината се засили. Отново го вдигнаха, понесоха го нанякъде и след много време го захвърлиха. Настъпи кратко спокойствие, после подът изгромоля и ситно завибрира.

Бързия изгуби чувство за време. Това носене, хвърляне, удряне, придружено с шумове, светлина и разтърсване трая много дълго — може би едно или две работни времена. Измъчваха го глад и жажда. На няколко пъти се опита да каже, че иска да яде, но в отговор получаваше само жестоки удари през чувала.

Последното, което помнеше от това безконечно пътуване, беше ново хвърляне, този път от по-голяма височина. Ударът бе толкова силен, че Бързия загуби съзнание.

Когато се свести, наоколо беше тъмно. Лежеше в тясно пространство, оградено с твърди стени. В единия ъгъл напипа голям съд с вода, неловко потопи муцуна в него и дълго лочи, задъхвайки се от жажда. Преглъщаше лакомо хладната течност и едва накрая усети, че тя има необикновен, почти противен вкус. Същия вкус имаше и кубът храна, поставен до водата, но Бързия не обърна особено внимание на това. Важното беше, че най-сетне се грижеха за него.

От пода безшумно се измъкнаха няколко гъвкави пипала, здраво омотаха тялото му и го притиснаха надолу толкова силно, че том едва можеше да диша. Свободна остана само едната му лапа. Без съмнение неизвестните повелители му даваха възможност да привлича към себе си храната.

Цялото пространство наоколо се изпълни с тънък, свистящ звук. Нещо свиреше пронизително, остро. Нотата ставаше все по-висока, разцепваше мрака, забиваше се в ушите на Бързия, звънко кънтеше в черепа му, сякаш вътре имаше само пустота. Още по-високо, още… До пределните граници на слуха… Но и след това звукът не изчезна, той продължаваше да разкъсва тялото на жертвата, превръщаше се във физическа болка.

Със замътен от страдание мозък, Бързия почти не разбра как две дебели игли се забиха в хълбоците му. Нещо протичаше по тях в неговото тяло, смесваше се с кръвта и бързо достигаше гърба, корема, вътрешностите, лапите, главата… Всяка клетка усещаше болезненото нахлуване. И веднага след това идваше още нещо, което снемаше страданието, притъпяваше всяко чувство и оставяше след себе си покой и оловна тежест. Последна това усети главата, сетне Бързия заспа.

След дългия безпаметен сън той се събуди гладен. Тялото му се обливаше в пот. В килията тежеше непоносимо горещ и застоял влажен въздух. Тялото му лежеше все така притиснато към пода, но едната му лапа си оставаше свободна. Напипа съда в ъгъла, привлече го към себе си и пи до дъно. Водата имаше нов вкус, не по-малко противен от предишния. А когато захапа храната, откри, че и нейният вкус е подобен.

Зад стената нещо туптеше глухо, като огромно живо сърце. В такт с този шум на отсрещната стена започна да светва и изгасва едно малко бяло кълбо. Отначало светлината беше слаба, но яркостта й бързо нарастваше. Заслепен, Бързия изписка и се опита да обърне глава назад. Не можеше. Пипалата го държаха здраво. Туптенето разтърсваше пода, светлината се въртеше в затворените му очи. Нещо проникваше под черепа му и искаше да изтегли отвътре съзнанието, както стъблото се измъква заедно с растящите в пукнатината корени.

Бързия отвори челюсти и отчаяно зави в такт с мощното туптене.

Отново нещо потече по двете игли и проникна в кръвта му. Обхвана го вече познатото чувство на болка във всяка клетка. Подчинени на невидима вътрешна сила, лапите му се изтегляха напред, извиваха се, мъчеха се да откъснат ставите, за да станат по-дълги. Гърчове и спазми ръзтърсваха тялото му. Нечия всемогъща лапа стискаше вътрешностите му и ги повдигаше нагоре.