Любомир Николов - Къртицата

Пипнешком се опита да разбере дали напред има път. Лапата му докосна други твърди предмети със сложна, правилна форма. Кръгли, плоски, ръбести, зъбати, те се сливаха в едно непонятно цяло. Всичко наоколо беше запълнено с тях и само един тесен проход даваше възможност на беглеца да продължи напред.

Нямаше избор. Провря се между някакви дебели пръчки и започна да пълзи по остри шипове и зъбци. Козината му се закачаше по издатините, от разранените му лапи капеше кръв. На места проходът се стесняваше толкова, че едва можеше да се провре, оставяйки по стените кичури косми от гърба си.

Някъде напред имаше руда. Усещаше това отдалече. Много руда, повече, отколкото беше виждал когато и да било. Какво означаваше това?

Не му остана време да помисли. Някъде назад предметите се раздвижиха и се удариха един в друг с тежък звън. Сетне за момент настъпи тишина. И веднага след това ново раздвижване, този път по-наблизо.

Ставаше нещо страшно, Бързия разбра това, въпреки че дори не знаеше къде се намира. Трябваше час по-скоро да избяга от този опасен тунел. И той се хвърли напред с цялата бързина, на която беше способно тромавото му тяло. А зад гърба му тежките предмети се блъскаха един в друг и затваряха прохода, по който бе дошъл.

Краят се появи изведнъж. Бързия изскочи навън и падна върху грамадна купчина руда, натрупана тук, докато лентата бе стояла неподвижна. Отзад нещо трясна, иззвъня и затрака, сякаш гигантски челюсти се захлопнаха, без да хванат плячка. Всичко се раздвижи, затресе се, забуча. Ехото из тунела се превръщаше в тежък, непрекъснат грохот.

Беглецът вече се катереше по купчината руда. Долу нещо хрущеше и съскаше, а скалните късове се сипеха надолу. Целият куп бавно слизаше към страшните челюсти, докато Бързия правеше отчаяни усилия да стигне до върха.

В един миг на това кошмарно бягство лапите му не докоснаха нищо отпред. Той помисли, че всичко е свършено, отново размаха лапи и напипа грапавия ръб на широк отвор. Върхът на купчината плавно се спусна надолу, а Бързия увисна, стиснал ръба с пръсти и нокти.

Не разбра как се изкатери нагоре. Съзнанието му заработи едва когато опасността беше отминала и той лежеше треперещ в нов, пуст тунел с бетонни стени.

След няколко минути силите му се възвърнаха. Той заобиколи дупката, в която грохотът продължаваше, запълзя по коридора и се озова в просторно тъмно помещение. Миризмата на потни тела му подсказа къде се намира. Това беше Пещера за сън, чужда, но позната, защото по нищо не се различаваше от онази, в която Бързия сънуваше своите странни видения.

Сега тук нямаше никого. Той прекоси залата и стигна до втория изход. Разположението на тунелите беше съвсем привично. Оттук можеше да стигне до Централния тунел и да слезе по него надолу.

Ослуша се. Да, предположенията му се потвърждаваха. От далечните тунели долиташе познатият шум на общата работа. Там, долу, имаше други като него. Трябваше да отиде при тях. Само те можеха да му помогнат.

Без особени затруднения намери Централния тунел и запълзя по неговата широка спирала. След всеки завой шумът на работата ставаше все по-силен. Когато се спираше, можеше по слух да определи колко път е изминал. Половината… две трети… три четвърти…

Намираше се някъде съвсем близо до края на тунела, когато чу тежък, скърцащ звук, сетне трясък. Настъпи тишина. Нямаше нищо сериозно, просто срутване някъде далече оттук, в едно от разклоненията. Можеше да продължи пътя си. Но вместо това Бързия спря и се ослуша. Стори му се, че едновременно с шума от падането на камъните бе чул и друг звук — остър, болезнен писък.

Един от присъщите му глупави, безполезни импулси го тласна към разклонението. Той се вмъкна в тесния тунел и бавно започна да се провира напред.

Трябваше да измине много път, докато стигна до мястото на нещастието. Тук разклонението беше преградено от купчина камъни и глина. Бързия опипа препятствието и неочаквано докосна нечия муцуна, която едва се подаваше изпод купчината.

Без да мисли защо прави така, без изобщо да се опитва да мисли, той издърпа един тежък камък, здраво го стисна с предните си лапи и запълзя заднишком. След малко стигна до онова, което търсеше — тесният ход се кръстосваше с друго разклонение. Бързия търкулна камъка в него и отново запълзя към срутването.

— Стой! — просъска някой.

Спря изплашено, но веднага се досети, че затрупаният се е свестил.

— Стой! — повтори пострадалият. — Опасно. Камък пада. Камък пада мене. Ти идва — камък пада тебе.