Любомир Николов - Къртицата

Лицето на секретаря бе все така невъзмутимо.

— И какво стана със секретарите на Антраб, господин съветник? — запита той.

— Присъдата бе изпълнена — добродушно каза Бурдан. — Учудва ли те това? Те сами посочиха неопровержими доказателства за вината си. Но да спрем този неприятен разговор. Какво е станало в рудник номер четири?

— Елитна десантна част на зебарската армия е нападнала рудника рано сутринта, тъкмо по времето, когато затворниците привършват работата си. С мощен взрив са разбили бетона над сектор седем…

— Сектор седем… — неволно повтори господин съветникът.

— Оттам са преминали в тунелите — продължи Кар. — Оцелялата част от охраната на рудника ги последвала под земята и започнала ожесточена престрелка. Но силите били неравни. Зебарците стигнали до залата, където спят затворниците, там се забавили и след това се оттеглили, като пуснали из тунелите отровен газ. Тъй като в сражението били избити повечето от защитниците на рудника, с изключение на петима, нападателите безпрепятствено се качили на самолетите си и избягали в направление към Зебара.

— Това ли е всичко? — запита Бурдан.

— Не, господин съветник. Малко по-късно пристигнали подкрепления… за съжаление след като акцията била свършила. Екипирани с газови маски, войниците изследвали тунелите в сектор седем. Открити са труповете на всички затворници, с изключение на номер…

— Номер две-две-четири-седем-шест — нетърпеливо каза Бурдан.

— Точно така. Откъде знаехте, господин съветник? — присторено се учуди секретарят.

— Предчувствувах — също така присторено спокоен отвърна съветникът. — Добре, ако това е всичко, запиши следното: нападението е плод на предателство. Жив ли е началникът на охраната?

— Да, господин съветник.

— Да бъде арестуван незабавно. Мисля, че без особени затруднения ще признае престъплението си.

За миг лицето на секретаря прие ехидно изражение, но сетне отново надяна сляпата маска на преданост и покорство.

— Неприятен случай, нали, господин съветник? Също както миналия месец. Помните ли, когато спуснаха десант в морска ферма 11. Още два такива случая и…

— Защо два? — рязко запита Бурдан.

— Не знам, господин съветник. Просто така ми дойде на ум.

— Не казвай никога първото, което ти хрумне — с бащинска нежност произнесе съветникът. — Ти си умен младеж, Кар. Ирзал беше също като тебе. Жалко, че се оказа предател. Хайде, върви, свободен си.

Вратата се затвори безшумно зад гърба на секретаря и господин съветникът остана сам. Но дори и сега не си позволи да се отпусне. Знаеше отлично, че неговият кабинет не е защитен от наблюдение и подслушване. Свободни бяха само мислите му, и то единствено докато го арестуват… ако допусне да го арестуват. В Центъра за лоялност всичко става явно — и думите, произнесени на четири очи, и онова, което си говорил сам на себе си, и потайните мисли, и дори онези мисли, които никога не са ти идвали на ум.

„Проклет мръсник е този Кар — за кой ли път се убеди в това Бурдан. — Подушил е нещо и си въобразява, че ще може да ме събори, а после да използува плодовете на моя труд. Ще видим, драги! Работи, помагай ми и мисли, че някой ден ще наследиш това, за което се трудиш. Само че в досието ти има доста неща — нарушаване на държавната тайна, опит за подкуп, заплахи… Всъщност защо да изброявам? В Центъра за лоялност ще си кажеш всичко… Ще признаеш и откъде знаеш за четиримата затворници от нулев клас, раздел строго секретен. Четиримата… Вече са само двама. Къде ли са другите? Правителството на Зебара мълчи, останалите държави също мълчат. Нямам време, почвата се рони под краката ми. Ако Кар проговори преди мене, ще последвам Ирзал.“

Господин съветникът Бурдан потисна мрачните си мисли и с лъчезарна усмивка се измъкна иззад бюрото. Трябваше да провери какво става с двамата затворници от нулев клас, раздел строго секретен.

Бързия постепенно се свестяваше. Преди още да се възвърнат напълно чувствата му, той си припомни бягството от газа, дупката в Скалата без край, страшната светлина… Но сега нещо беше променено. Ако не беше тракащият шум над него, би помислил, че отново е в познатите тунели. В дробовете му нахлуваше прохладен, влажен въздух. Нито лъч светлина не проникваше през затворените му клепачи. Твърдата повърхност под корема му беше студена. И някъде наблизо имаше руда. Цялото му тяло го усещаше. Концентрира вниманието си върху това чувство и разбра, че рудата е съвсем наблизо, над самия му гръб. Смущаваше го само едно — минералът се движеше. Тънките топли струйки пробягваха по гърба му и отслабваха, идваха и изчезваха. Сякаш се движеше бързо по нисък тунел, чийто свод е осеян с парчета руда. Но всъщност лежеше неподвижно.