Любомир Николов - Къртицата

— Изважда тебе — просъска Бързия.

— Не. Камък пада — чупи мене. Сега аз — да, скоро аз — не.

Бързия разбра, с тези думи затрупаният искаше да каже, че скоро ще умре.

— Не! — яростно изсъска той. — Аз изважда тебе. Ти сега — да. Ти после — да.

И без да обръща внимание на протестите, той подхвана нов камък. Изтегли го до разклонението, после се върна при купчината. В тъмнината се чуваше само тежкото, на пресекулки дишане на затрупания. С широките си предни лапи Бързия разрови глината, търкулна настрани един скален къс и освободи цялата глава на пострадалия. Опита се да прецени за колко време ще успее да разчисти срутването. Дългият опит от подземната работа му подсказваше, че това няма да е много трудно. Може би щеше да се справи за половината от работното време.

Всъщност свърши много по-бързо, отколкото очакваше. Улесняваше го това, че не мислеше за връщането към Централния тунел. Просто отхвърляше камъните и пръстта назад из разклонението, без да пълзи до пресечката с другия ход.

Отмести последната едра скала, разчисти глината и докосна калната козина на затрупания. С тревожно движение опипа неподвижно проснатото тяло. Костеливата линия на гръбнака ясно се очертаваше под сплъстените косми. Бързия плъзна лапа по нея и изведнъж спря. Гръбнакът се огъваше надолу в неестествена извивка. Натисна леко това място. Пострадалият изписка глухо и с невероятна сила изхвърли предната част на тялото си нагоре, после безпомощно падна на пода.

— Болка — изсъска той. — Там болка. Назад няма нищо. Предни лапи, гърди, глава — има. Задни лапи няма. Зад болка няма нищо.

Вече всичко беше ясно. Бързия си припомни как много отдавна един от неговите познати попадна под тежка скала и гърбът му се пречупи. Той не усещаше нищо зад мястото на счупването, дълго скимтя от болка и накрая умря. За такова нещастие не съществуваше помощ.

— Ти добре — опита се той да излъже ранения. — Ти сега — да. Ти после — да.

Другият се закашля дрезгаво.

— Ти лъже. Скоро аз — не.

— Не! Край на работата — ти добре. Ти върви нагоре, яде, спи…

— Мълчи. Край на работата аз — не. Ти добре. Ти много добре. Ти маха камък, ти иска аз — да. Ти добре. Аз прави тебе добре.

За кой ли път през живота си Бързия съжали, че езикът им е толкова беден. От несвързаните думи на умиращия той разбираше само едно — че онзи му е благодарен и иска да му стори добро. Но какво ли добро би могъл да извърши един нещастник с пречупен гръбнак, който едва ли щеше да доживее до края на работата?

— Ти слуша мене — неясно просъска раненият. — Мои неща на устата остават тебе в главата.

— Остават — увери го Бързия.

— Аз казва — ти прави.

— Да.

Умиращият помълча, събра сили и запита:

— Ти кога идва тук?

— Скоро. Аз — друг тунел. Там лошо, аз бяга, идва тук.

— Добре… Аз тук не скоро. Аз тук много работно време. Един косъм — едно работно време. Аз тук — косми на цяло тяло. Сега — край. Начало на работата при мене идва Едноокия. Едноокия говори с Горните. Едноокия казва мене: край на работата — сигнал — ти отива при Дупката. Чака. Всички хвърля рудата, ти чака. Показва гривната. Горните взима тебе. Хубаво.

— Аз носи тебе горе — каза Бързия.

— Не — прекъсна го умиращият. — Скоро аз — не. Ти взима гривната. Маха твоя гривна, слага моя гривна. Отива горе. Едноокия казва: ти кой? Ти казва: аз Мършавия. Показва гривната…

Той не довърши. От челюстите му излетя глуха, хъркаща кашлица. Бързия протегна ръка към муцуната му и усети по пръстите си лепкава кръв. Кашлицата изведнъж прекъсна, тялото на умиращия се разтърси и настъпи тишина.

Още дълго Бързия стоя до изстиващия труп. Не знаеше какво да прави с него. Обикновено мъртъвците оставаха да лежат в старите разклонения, където ги беше застигнала смъртта. Бързия смътно чувствуваше, че трябва да отдаде някаква последна почит към нещастника, но не знаеше каква. Далечните спомени отново му подсказаха. Той свали гривната от сгърчената задна лапа, пропълзя над тялото и нахвърля върху него малко глина. После се отдалечи.

Собствената си гривна скри в един полусрутен тесен коридор. Когато излезе в Централния тунел, той вече беше Мършавия.

Далечен мощен вой възвести края на работата. Бързия се отдръпна в едно разклонение и изчака да мине тълпата, отиваща нагоре. Както обикновено, първи се движеха най-силните, влачещи пълни чували с руда. След тях идваше безличната обща маса с по-малък добив. Последни се тътреха вечно гладните, слабите, жалките, здраво стиснали чувалите с мизерните си находки. Бързия изчака докато шумът от влаченето затихна в далечината и излезе от скривалището си. Пълзеше нагоре без да бърза. Трябваше да стигне до Дупката, когато всички вече са се прибрали в Пещерата за сън. Но нетърпението го измъчваше. Прнякога той забравяше за предпазливостта и с всички сили се втурваше нагоре, към загадъчното спасение от мрака на тунелите. След това се опомняше и спираше да изчака, докато мине спечеленото в бързината време.