Любомир Николов - Къртицата

Изтощен от болка, Бързия потъна в несвяст.

Събуди се премръзнал от студ. Дори да не го стискаха гъвкавите пипала, едва ли би могъл да помръдне вкочаненото си тяло. Дълго лежа неподвижно, докато гладът го принуди да потърси храната в ъгъла. Втвърденият от студа куб нямаше никакъв вкус и напомняше ронеща се спечена глина. Веднага след като преглътна и последното парче, Бързия почувствува тежест в стомаха. Беше жаден. За да пие, трябваше да разчупи ледената корица, покрила повърхността на водата в съда.

Пи, машинално изтри с лапа муцуната си и смаяно изсумтя. Бързо прекара език по лапата си, докъдето можеше да стигне, и разбра, че не греши. Козината му беше опадала почти напълно.

Нещо меко и топло, почти неосезаемо, се плъзна по голия му гръб. Студът беше вцепенил дори мозъка му и той бавно осъзна, че това е усещането за близостта на руда. Никога не беше срещал руда, която да въздействува толкова силно, но вече не се учудваше на нищо. Нека да бъде така. Да става каквото и да е, само да не идва болката.

Ала болката дойде. Тя отново потече по иглите и заедно с лъчението на рудата проникна до най-дълбоките кътчета на неговия организъм. Тялото му пак се разтегляше и свиваше, по него пак пробягваха тръпки, пак го разтърсваха спазми, докато спокойствието на дълбокия сън прекъсна мъчението.

Той броеше времето по събужданията, след които винаги беше гладен и лакомо поглъщаше странната на вкус храна. Беше дошъл седмият период на бодърствуване, когато изтезанието се прекрати. В камерата се установи приятна, топла и свежа атмосфера. Вкусът на храната и водата стана по-добър. Две широки пластини излязоха от стената и леко притиснаха главата му. Топли и хладни вълни се плъзгаха по неговото тяло. В ушите му се лееше поток от галещи звуци. От иглите в тялото му проникваше нещо, създаващо приятен покой. Съвсем слаба мигаща светлина му даваше възможност да различи вътрешността на своя затвор.

Мозъкът му се превръщаше в просторна зала, изпълнена с топъл въздух, също както пещерата, наречена Топлото място. Леки, гальовни лапи пълзяха по пода на тая пещера, стигаха до стените и бавно натискаха навън, за да се разшири пустотата, да остане само мрак и топлина… пустота и топлина… мрак и топлина… Като груби, остри камъни в меката глина, спомените драскаха нежните лапи, пречеха им да вършат своята приятна работа. Не трябваше да има спомени. Те нарушаваха спокойствието, дразнеха, нараняваха…

Бързия се бореше. Не искаше да забравя. Спомените за тунелите, за работата, за смъртта на Гладния и за бягството не биваше да изчезнат. Трябваше да ги помни. Треперейки от напрежение, той се бореше с меките лапи, отблъскваше ги, но те отново се връщаха, за да разширят още повече топлата, пуста пещера в главата му.

След безкрайно дълго време борбата свърши. Бързия беше победил. Сега той лежеше без сили на пода и смътно чувствуваше как празнотата в мозъка му бавно се свива, връщайки спомените по местата им.

Нов дълъг период на дълбок сън възвърна силите му. Събуждането дойде изведнъж и Бързия смаяно разбра, че пипалата вече не го притискат към пода. Иглите бяха изчезнали от хълбоците му. Бялото кълбо на стената светеше ярко. Невероятно — блясъкът не нараняваше очите му. Сега можеше без да мига да гледа право срещу светлината.

Едната стена на килията бавно се отмести и остави широк проход навън. Бързия се помъчи да пълзи. Не успя. Поразен забеляза, че лапите му са станали голи, дълги и нежни, с някакъв непознат, белезникав цвят. Пръстите им също бяха удължени, а ноктите едва се различаваха.

С мъка се надигна на четири лапи и неловко закуцука навън.

Озова се в широка, ярко осветена зала. Изплашен, Бързия се сви край стената. Нещо беше станало. В главата му се блъскаха нови, неразбираеми мисли. Трябваше да се държи другояче. Как? Какво да направи? Къде да отиде? Какво да каже?

Без да разбира защо прави така, той се опря с предни лапи на стената. Бавно, мъчително започна да се изправя. Падна, изохка от болка и отново се върна към стената. Мускулите не искаха да се подчиняват, но трябваше да ги застави. Длъжен беше да се изправи на задни лапи.

Прав, притиснал лице към стената. Бързия дълго чака нова мисъл. И тя дойде. Сега трябваше да се обърне.

Завъртя се, превъзмогвайки замайването от необикновената поза. Погледът му блуждаеше из залата. Отсрещната стена беше далече и на нея се облягаше едно странно същество. То беше голо, само по горната част на кръглата му глава и в долния край на корема му имаше черни косми. Дългите му долни лапи трепереха под тежестта на тялото. Горните лапи, също тънки и дълги, безсилно висяха надолу.