Любомир Николов - Къртицата

Опасността бе отминала. Бързия почака още, но в подземните проходи царуваше пълна тишина. Тогава той избра най-удобното място и започна да дълбае.

Предположенията му се оказаха верни. След по-малко от една телесна дължина лапите му стигнаха до пустота. Още няколко бързи движения и той се озова в съседното разклонение. В същия миг ноздрите му усетиха тежка, задушлива миризма.

Отровен газ! Тук неговото съдържание беше малко, но от по-горните ходове като водни струи се спускаха нови и нови количества отрова. Бързия почувствува, че главата му се замайва. Трябваше да бяга! Но накъде? Досега задушливите газове идваха от дълбините на земята и спасителният път водеше право нагоре. Сега беше обратното.

Преследван от миризмата, Бързия се спусна към Централния тунел. Изскочи в широкия коридор и почувствува нахлуването на нови смъртоносни облаци, които бавно идваха към него по голямата спирала. Без да мисли, се устреми надолу, към залежите от руда.

Внезапно спря, преди още да беше осъзнал защо го прави. От един страничен ход долиташе едва доловим свеж полъх. Бързия схвана, че спасението е натам. Отровният газ беше по-тежък от въздуха и постепенно слизаше надолу. Всеки опит за бягство би свършил в края на Централния тунел и там газът щеше да го настигне. А това разклонение водеше нагоре.

И той запълзя нагоре по тесния проход.

Въздухът тук ставаше по-чист и му напомняше… Какво му напомняше всъщност? Да, пукнатината! Сега той разбра защо успя да се спаси от задушаване. Срутванията в двата края на тунела, където се беше укрил, преграждаха достъпа на отровния газ, а от широката пукнатина, запълнена с разтрошени скали, в тясното затворено пространство постъпваше чист въздух. Откъде идваше той? Още една от загадките на подземния свят. Тунелите се проветряваха винаги отгоре. Някои смятаха, че Скалата без край отделя чист въздух. Ако това беше вярно, близо до Скалата без край би трябвало да се диша най-леко, но често ставаше точно обратното.

Този път Бързия щеше да разбере истината, защото скоро щеше да стигне до Скалата без край. Свежият вятър сякаш идваше от нея.

Спря, тъй като лапите му докоснаха някакво безжизнено тяло сред тесния проход. Но не беше от събратята му. Трупът принадлежеше на необикновено същество, смътно познато единствено от сънищата. То имаше значително по-малко туловище, кръгла глава, укрепена върху тънка шия, дълги и слаби крайници. Всичко в облика му беше странно и объркано. Не предните, а задните лапи бяха по-груби и навярно служеха за придвижване. Що се отнася до предните, те имаха пет невероятно фини пръсти, завършващи с малки, съвсем безполезни нокти. С едната от лапите си съществото стискаше непознат предмет — дълъг, твърд и студен. Нещо подказваше на Бързия, че това е източникът на оглушителното тракане и на смъртоносните дребни парченца, свистящи из въздуха. Може би тъкмо този предмет беше убил съществото, защото на гърдите му Бързия откри също такава рана, каквато имаше на хълбока на Гладния.

Пропълзя над трупа. Прохладният вятър, идващ насреща, ставаше по-силен и това сигурно означаваше, че наближава края на отклонението. Вече се ориентираше по-леко и трябваше да минат няколко секунди, преди да разбере защо е така. Наоколо отново се появяваше нещото, пораждащо картини!

Сега беше уверен, че най-сетне ще узнае отговора на загадките, които го измъчваха отдавна. Пълзеше напред с всички сили. И с всяка телесна дължина, измината по коридора, нещото, пораждащо картини, ставаше по-ярко. За пръв път очите му можеха напълно ясно да различават пътя далече напред. Ето купчинка пръст, паднала от ниския свод. Ето няколко камъчета. Ето скала, край която трябва да завие…

Зави и спря като ударен. В тунела нахлуваше нещо невъобразимо ярко. Превъзмогвайки болката в очите, Бързия се вгледа и различи грубите, разкъсани краища на широка дупка в Скалата без край. От другата страна имаше тунел, изпълнен с нещото, пораждащо картини.

Трябваше да се реши. Щеше да узнае всичко. Сега или никога. Събра смелост, хвана се за твърдия ръб и изскочи навън.

Посрещна го нещо страшно. Намираше се в огромна пещера без стени. Само твърдата повърхност на Скалата без край под корема му го свързваше с реалността. Но той не можеше да я види. Не можеше да види нищо. Ужасяващи, невъзможни потоци светлина се сипеха върху всичко наоколо, отразяваха се и като нажежени остриета потъваха в очите му, за да разкъсат незащитения мозък. Високо горе над него имаше нещо толкова бляскаво, че той дори не смееше да повдигне глава.