Любомир Николов - Къртицата

Секретарят вдигна рамене с изражение на пълна наивност.

— Аз… аз не знам за какво говорите, господин съветник. На кого трябва да прилича този тип?

Бурдан също вдигна рамене и уморено се отпусна в креслото.

„Знаеш, негоднико! — помисли той. — Всичко знаеш. Иначе щеше ли да ми разказваш и за нападението, и за доноса от Центъра за възстановяване? Иска ти се сам да свършиш всичко, но те е страх да не науча. Затова ми съобщаваш.“

Но както винаги, той остави мислите за себе си. Стана, извади от стенното барче наченатата бутилка урбайско вино и две чаши, напълни ги и кимна на секретаря.

— Седни, Кар. Опитай, по-хубаво вино сигурно не си пил.

— Аз никога не пия на служба, господин съветник.

Бурдан погледна към часовника и ласкаво потупа секретаря по рамото.

— Работното ни време отдавна свърши, моето момче. Сега ние се лишаваме от почивка, за да изпълним дълга си. Мисля, че в такива случаи заслужаваме малко поощрение. А що се отнася до онзи там… И аз не знам на кого ми прилича. Във всеки случай, изглежда ми подозрителен. Заслужаваш благодарност за своята бдителност. Още утре ще издам заповед за похвала.

Устните на секретаря за миг се свиха в недоволна гримаса. Господин съветникът забеляза това и се усмихна. В чиновническите среди заповедта за похвала беше любезен начин да забиеш някому нож в гърба. От нея нямаше никаква полза, тя не можеше да защити дори от най-малкия донос. За сметка на това разпалваше страстите, и колегите на похваления започваха още по-усърдно да ровят почвата под краката му.

Човекът на екрана вървеше по мрачната улица, следен от камерите, които се сменяха една след друга.

Улицата продължаваше все така мръсна и мъглива. Жълтеникавата светлина на редките фенери хвърляше по стените причудливо изкривената сянка на самотния минувач. На няколко пъти той спираше на ъглите и се оглеждаше. Но пресечките бяха тесни, тъмни и още по-смрадливи от тази улица. Трябваше да продължава по нея. Може би накрая щеше да стигне до някое по-ожививено място.

Под почернелия свод на стар портал се раздвижиха неясни тъмни силуети. Бързия тръгна към тях. Мъглата оредя и в полумрака той различи три човешки фигури, още няколко крачки и вече можеше да ги разгледа по-добре. Това бяха жени, омотани в широки, дълги до земята наметки. Лицата, покрити с дебел слой от бяло мазило, не даваха възможност да се познаят годините им.

Минувачът привлече тяхното внимание. Те бързо се мушкаха с лакти и се загледаха в него. Това, че не се уплашиха, го зарадва. Този път може би щеше да узнае как да стигне до сектор 34. Приветливата усмивка от само себе си се появи на устните му. Той весело кимна и се готвеше да зададе въпроса, когато едната от жените втренчено го огледа от главата до петите и тихо произнесе:

— Ссссссссс.

Този звук сякаш се плесна в лицето му като нещо лепкаво. Бързия спря и несигурно се вгледа в неподвижната бяла маска на жената. Какво значеше това? Защо съскането звучеше така безсрамно? Да! Да, това е! От знанията, които му бяха внушени, преди да попадне в канцеларията, изплува нужното сведение. Звуците „С“ и „В“ са неприлични. Употребяват се само в ругатни. А когато е наложително да се използуват, заменят се с „Б“ и „З“. Но нима тази жена знаеше по-малко от него, бившия затворник?

Тя се обърна към другите две и се разсмя с хриплив, невесел смях.

— Не разбира! Ох, ще ме умори! Какъв е як, а пък не разбира…

После стана нещо грозно, нещо невероятно грозно. Тя повдигна ръце към шията си, хвана двата края на наметката и ги дръпна встрани. Все още неразбиращ, Бързия погледна белеещото се в тъмнината голо тяло, отпуснато и застаряло, несъзнателно вдигна ръка и захапа пръста си. Прилошаваше му. Без да каже нито дума, забравил за въпроса си, той се обърна и побягна с всички сили. Зад гърба му кънтеше злобно кикотене.

Спря се едва когато остана без дъх. Кръвта тъпо удряше в слепоочията му. Лицето му пламтеше от срам и обида. Какъв беше този свят? Имаше ли тук място за него?

Улицата постепенно се разширяваше. Наблизо отново прозвучаха стъпки и Бързия се огледа. Този път трябваше да бъде по-предпазлив.

От една пресечка изпълзя грамаден, тежък сандък от жълти нерендосани дъски. Като се вгледа по-внимателно, Бързия забеляза под него някаква топка от мускули, която се поклащаше върху криви и масивни като пънчета крака. Извити нагоре, дългите ръце обхващаха сандъка. Превит под непосилния товар, човекът пъхтеше и гледаше под краката си. Той не забеляза Бързия, не чу повикването и се скри заедно със сандъка в един тъмен, широк вход.