Любомир Николов - Къртицата

— Аз, аз съм най-виновен! Аз разпространявах злобни слухове! Аз недоволствувах от работата си! Аз търсех престъпни наслаждения извън границите на позволеното…

Прекъснаха го преди да стигне до същността на престъпните си наслаждения. Върху трибуната ловко се изкатериха двама стройни мъже, облечени в плътно прилепващи по телата им черни костюми. Черни качулки скриваха лицата им и само блестящите сиви очи безстрастно се взираха в тълпата през кръглите отвори на плата. Разкайващият се продължаваше да крещи със сипкав глас. Хората в черно мълчаливо застанаха от двете му страни, хванаха го за лактите и го смъкнаха от трибуната.

— Тоя прекали — прошепна някой зад гърба на Бързия. — Вече четвърта вечер поред идва да се разкайва. Много ясно, че зад толкова усърдни изповеди трябва да се крие нещо сериозно.

— Ох, какво да се прави — жално отвърна друг с напрегнат шепот. — Ако не се разкайваш, ще те заподозрат, че криеш вражески мисли. Ако пък прекалиш с изповедите, пак ще те заподозрат, че криеш нещо и затова лицемериш.

— Прави като мене — посъветва първият шепот. — Едно публично разкаяние на всеки дванадесет дни и всичко е наред. Грехове ще имаш достатъчно, а ако нямаш, ще си измислиш. Все е по-добре, отколкото…

Бързия се обърна и шепотът секна. Уродливите създания зад него жадно се вглеждаха в опустелия подиум. Кой беше шепнал? Може би този, с масивната челюст и клепналите месести уши? Или другият, със странно плосък, плешив череп? Или…

Тълпата замърмори, олюля се, започна да се вълнува. Блъскаха се от всички страни. Натискаха с лакти, с гърди, с крака. Над площада се носеше тежкият, въздишащ тътен на събраното множество. Предните се дърпаха от средата на откритото пространство, отзад се промушваха, някой пронизително крещеше под краката на народа. Центърът на площада се изпълваше с черни униформи. Към тях постепенно се образуваше широк проход, също обрамчен с черно. Остър писък процепи бръмченето на хиляди шушнещи гласове:

— Зебараааааа!

И веднага гласовете се надигнаха, ревнаха, загърмяха:

— Зебара! Зебара! Зе-ба-ра! Зе-ба-ра! Зе-ба-ра!

После правилата за приличие изчезнаха. В общия рев нахлу истинското име на вражеската държава. С яростна омраза хиляди гърла изплюваха срамните звуци:

— Се-ва-ра! Се-ва-ра! Се-ва-ра!

Наоколо се размахваха юмруци. Деформираните тела тежко тропаха по паважа. Телата се гърчеха, изпаднали в заразната масова истерия.

— Се-ва-ра! Се-ва-ра! Се-ва-ра!

Над трибуната се издигаха някакви странни дървени приспособления. Вертикални греди с прикрепени към тях по-къси хоризонтални трупи, от които висяха дебели въжета с примка на края. Това навярно беше символ, част от церемонията. Бързия се загледа в тях, опитвайки се да разбере предназначението им. Така пропусна момента, когато тежкият камион се появи на площада.

Тълпата ахна, зарева още по-силно и се устреми към тесния проход, по който бавно се движеше камионът. Стражите с черни качулки раздаваха удари наляво и надясно, натискаха с пълна сила назад, за да сдържат напора на обезумелите, потни тела.

Без сам да знае как, Бързия се озова до тъмната жива бариера. Камионът беше съвсем наблизо. Над дъските на каросерията ужасено надничаха посивели от страх черни лица. Той се вгледа в тях и изведнъж му се стори, че наоколо няма въздух, че гърдите му са изпразнени. Въздъхна с хлипане и протегна ръце напред. Едно от лицата беше толкова познато! До болка познато от някакъв стар спомен. Спонтанен вик излетя от гърлото му.

— Антеро!

Това беше всичко. Лицето не се обърна. Спазматично свито, с отпусната долна челюст, то гледаше към тресящите се от омраза юмруци. Вече не беше познато. Вече нямаше нищо общо с лицето от спомена, освен може би тези дебели устни. И споменът изчезна, оставяйки след себе си само чудното име на някакъв друг, близък човек. Антеро!

Камионът стигна до трибуната. Стражите изблъскаха черните хора навън и ги заставиха да се покатерят по тесните дъсчени стъпала. Под висящите въжета вече бяха поставени сандъци — осем на брой, точно толкова, колкото бяха и пленниците. С тъпо покорство жертвите стъпиха върху тях и оставиха да омотаят примките около шиите им. Стражите отстъпиха, сетне един от тях махна с ръка и те едновременно ритнаха сандъците. В един безкрайно дълъг миг черните тела останаха без опора, но веднага след това полетяха надолу. Въжетата рязко ги дръпнаха. Телата се разтърсиха, гърчиха се няколко секунди и едно по едно увиснаха неподвижно.