Любомир Николов - Къртицата

Странно, не изпитваше никакъв страх. Бавно, спокойно се мъчеше да раздвижи ръката си. Знаеше, че трябва да промени посоката и това беше всичко. Шеметно летящата към него пуста черна равнина не го плашеше. Сега той се чувствуваше като участник в спортно състезание, където победата е важна, но не фатална. Затова не изпита и особена радост, когато лостът на токата се помръдна и той увисна неподвижно на сто метра от земята.

Минута или две остана така. Висеше спокойно и се наслаждаваше на тишината, на неочаквано изчезналия вятър. Знаеше, че нощта е студена, но му се струваше, че е потънал в ласкава, топла вана. Започна да усеща ръцете и краката си. От гърдите му във всички посоки на едва доловими вълни се разливаше топлина. Само дрехите висяха върху кожата му като груба, замръзнала ризница.

Високо горе се раздаде ревът на самолетите.

„Не им ли омръзна? — вяло помисли беглецът. — Е, да, на тях не може да им омръзне. Те имат заповед…“

И водени напред от своята заповед, изтребителите се появиха. Отначало само един изплува от раздърпаното одеяло на ниските облаци, после и другите се измъкнаха след него. За миг те изпълниха добре заучената маневра на престрояване в боен ред — един отпред, два след него и накрая още два. Изглежда, пилотите също бяха някакъв специфичен човешки вид с изключително остро зрение. Нощният мрак не им пречеше. Сякаш водени от невидим лъч, изтребителите наклониха муцуни и вкупом се насочиха към плячката си.

— Горните! — сърдито изруга Базил по стар навик, останал още от тунелите.

Размразяващите се пръсти го боляха. От всяко движение в чувствителните им нерви се забиваше нова игличка. Стенейки от болка, Базил стисна токата на пояса и се понесе нагоре по широка дъга. Куршумите на картечниците засвистяха край него и след малко го догони и звукът на далечните изстрели. Бу-бу-бу-бу-бу… И малко по-тихо — ехото, отразено от тъмната земя, заприглася на залповете.

Облаците укриха беглеца. Той натисна един от бутоните и увисна сред студената влага. Наоколо не се виждаше нищо, обкръжаваше го само мокър мрак. Дори звуците потъваха в тая лепкава мъгла.

Колко време можеше да продължи преследването? Час? Два? Е, добре, горивото на самолетите щеше да свърши. Но какво можеше да му гарантира, че няма да дойдат други, с пълни резервоари и бодри, настървени пилоти? Беше започнал игра, в която от самото начало му се отреждаше ролята на губещ. И той играеше само от упорство, без да знае какъв е изходът, без дори да познава правилата на играта.

Вятърът около него ставаше все по-силен. Чудно… Базил опипа токата на колана. Всичко беше наред. Лостчето стоеше на делението „стабилно“. Антигравитационното поле го поддържаше на едно място. Значи просто вятърът се засилваше. Но това никак не му хареса. Не искаше да замръзне. Тези проклети изпокъсани дрехи пропускаха студения въздух през всяка дупка, през всеки шев, през самия изтъркан плат.

Натисна друг бутон и вятърът постепенно спря. Сега поясът само неутрализираше теглото му. Напорът на въздуха го влачеше свободно със себе си. В тъмнината не се виждаше нищо и само добре развитото чувство за ориентация му подсказваше, че се е преметнал, че сега лети по гръб, че се завърта с лицето надолу… Но това не беше опасно. Най-важното бе, че не усещаше пронизващото течение.

Ярък блясък прониза мрака някъде съвсем наблизо. Последва го страшен грохот. Базил неволно притисна ушите си с ръце, а пред погледа му още играеше огнената змия, разцепила половината небе.

Бурята се превърна в ураган. Сега Базил имаше ориентири — светкавиците, които следваха една след друга и за секунди покриваха небето с бляскава мрежа. Черните облаци горяха и после преливаха в светеща синкавожълта мъгла. Сияещи или черни раздърпани езици се въртяха около дребното самотно тяло и се сливаха в заслепяваща, тътнеща, шибаща от всички страни въртележка. Влагата на облаците проникваше навсякъде. Дрехите на беглеца вече бяха съвсем мокри.

Базил превключи пояса. Вихърът го блъсна като гумена стена, летяща с огромна скорост. Невидими ръце се вкопчиха в тялото на хвърчащия човек, притиснаха го, както го бяха притискали в Синята кула братята по лоялност. Но той не се предаде. Бавно, метър по метър си проби път нагоре. Мъглата се разреди, сетне изчезна. Сега, шибан от урагана, Базил висеше над облаците.

Самолетите бяха изчезнали.

Вече нямаше от какво да бяга. Трябваше само да се измъкне от бурята и да слезе на земята. Не искаше да мисли за по-нататък. Знаеше прекалено малко, за да обсъжда варианти за бъдещето си.