Любомир Николов - Къртицата

Валеше сняг.

„Само това оставаше! — сърдито помисли Базил. — Сняг! Впрочем, защо не? Поне всичко ще върви по една и съща линия. С хората явно съм зле, с природата също.“

Продължи да подскача. Движенията го загряваха, само снегът досадно лепнеше по лицето и китките му.

Започваше да се разсъмва. В първите пепеляви лъчи на утрото забеляза вляво стръмен склон. Огледа се и разбра, че се намира на равна площадка с размерите на футболно поле. Футболно поле? Още една непонятна дума. И тъй, къде съм? Е, напразно обвинявах късмета! Отгоре склон, отдолу склон… Там нощното приземяване би било още по-тежко.

Съмна. Небето стана мътносиво, а безбройните снежинки го изпъстряха с тъмни точици. По черните, бодливи храсти бавно се натрупваше бяла покривка, която сребристо отразяваше светлината на ранното утро. Гъста млечна мъгла се свличаше по околните склонове.

Предпазливо заобикаляйки храстите, Базил тръгна напред. Стигна до края на площадката, но от мъглата не виждаше почти нищо в далечината. Нагоре и надолу имаше само безплодни скали — черни, сиви, жълтеникави. Голи сипеи се спускаха в стръмните дерета. Нямаше трева, нямаше дървета, единствено бодливите храсти без листа се сплитаха в причудливи лабиринти. Никакъв друг признак на живот. Нищо не помръдваше в тази пустош, освен снежинките, които бавно се трупаха и превръщаха пейзажа в бял макет на действителността. Над всичко това тегнеше мъртва тишина.

Накъде да върви? Нагоре? Там едва ли имаше нещо друго, освен скали и снежни върхове. А ако тръгнеше надолу, щеше да се върне в света, от който бягаше. Нито една посока не беше добра за него, за един беглец, който дори не знае къде е спасението от кошмара. Но все пак трябваше да върви нанякъде.

Избра компромисно решение — нито надолу, нито нагоре. Спазвайки правата линия, доколкото му позволяваха черните гъсталаци, той закрачи успоредно на невидимото в мъглата било. От време на време, когато някой сипей или струпване на скали преграждаше пътя му, Базил го заобикаляше, изкачваше се по-нагоре или слизаше по-надолу, но отново се връщаше към избраната посока.

Околностите не се променяха. Беше изминал много километри, а навред се простираха все същите мъртви скали, осеяни с бодливи, сухи храсти. Снегът спря, дрехите на беглеца изсъхнаха и това беше единствената промяна на положението.

В едно плитко дере между скалите откри буен планински поток. Коленичи на заснежените камъни, наведе глава и дълго пи от леденостудената вода. Сетне стана и с равномерна походка продължи безцелния си поход.

Мъглата започна да се разсейва. Високо горе проблеснаха снежните шапки на стръмни конични върхове. Над някои от тях неподвижно висяха плътни черни облаци.

„Вулкани — помисли Базил. — Само земетресение ми липсваше дотук.“

Дали му се струваше така, или склоновете наистина леко се разтърсиха? Спря. Не, нямаше нищо. Нищо ли? Какво е това? Защо всичко се тресе? Какво трепери, аз или… Аз ли? Аз! И какъв е този студ? Нали вече съм сух!

Опита се пак да подскача, но краката му трепереха. По цялото му тяло пробягваха ледени тръпки и след всяка от тях усещаше в устата си противен металически вкус.

Ставаше му трудно да диша. Нещо стягаше гърдите му. С несигурни пръсти разкопча дрехата, свали пояса от кръста си и направи още няколко крачки напред. Масивната тока с дрънчене се влачеше по камъните зад него.

„Но това е невъзможно — помисли той. — Аз не мога да се разболея. Имам желязно здраве. Не, трябва да е нещо друго.“

Тялото му се затресе неудържимо. Всичкият студ на околните снегове се струпваше върху него. Погледът му се замъгли. Светът се завъртя и небето се озова някъде отпред. Базил дори не разбра, че е паднал по гръб. Сякаш висеше край отвесна назъбена стена, от която далече долу стърчаха белите димящи върхове. Стори му се, че се плъзга по тази стена, че пада, че се задушава. Черен мрак погълна планините. Съзнанието му направи последен опит да се съпротивлява, но не успя.

Разперил дългите си ципести криле, агалът бавно описваше широк кръг над долината. От тази височина зоркият му поглед можеше да различи всичко. Яркото утринно слънце хвърляше дълги сенки зад хаотично натрупаните скали, сред които буйно растяха черни храсти. Малко по-долу, обвити от гъсти облаци пара, клокочеха гейзерите. Отделни зелени петна от рядка, хилава трева разнообразяваха монотонния пейзаж. С поразителното упорство на живота крехките стръкчета пробиваха топящите се снежни преспи и се устремяваха нагоре, към слънцето. Особено нагъсто растяха те около гейзерите — там, където от недрата на земята избликваха вода и топлина. Ала не навсякъде тревата можеше да живее. На много места тя беше поникнала, сетне, отровени от нещо, стъблата се бяха превърнали в отпуснати сухи сламки.