Любомир Николов - Къртицата

От чантата, която носеше през рамо, момичето извади дървено колче и парче въже. Завърза здраво копието и го хвърли заедно с убитото животно в кипящата вода на близкия гейзер. После заби колчето в глината, омота около него другия край на въжето и се отдалечи.

Наблизо тревата растеше особено гъсто. Момичето нагази в зеленото петно, огледа се внимателно и седна. Наоколо беше спокойно. Само бълбукането на мехурите и свистенето на някакъв далечен фонтан нарушаваха тишината.

Агалът продължаваше да кръжи над долината. Зад него, на фона на чистото синьо небе се очертаваше острият вулканичен връх, покрит с вечни снегове. Сега той изглеждаше удивително спокоен. Димът беше престанал да излиза от кратера.

Момичето отвърна поглед от небето и погледна надолу. Сред тревата бяха поникнали няколко непознати стъбълца, завършващи с дребни червени и сини цветове. Тяхната красота изглеждаше невероятна в тази пуста долина, изпълнена на всяка крачка със смъртоносни заплахи. Пръстите на момичето трепнаха и боязливо се отпуснаха към цветята. После се свиха в юмруци и удариха. Цветовете се превиха, но още не бяха победени. Трябваше да удря още и още, преди да ги смачка. От омразната красота остана само малко зеленикава каша, сред която едва можеха да се забележат червени и сини петънца.

Иззад планините се появиха гъсти черни облаци. Крилете на агала се свиха и той полетя надолу да търси убежище. Момичето забеляза промяната, но не помръдна. Идваше буря, това беше нормално. Странното беше друго — че хубавото време се задържа толкова дълго.

Облаците погълнаха слънцето и небето потъмня. Вятърът протяжно засвири из пукнатините на скалите. Тревата веднага се преви, прилепна към земята, сякаш и тя се беше научила да търси спасение от стихиите. Някъде в дупката си зацвърча изплашено зверче.

Погледът на момичето се плъзна из долината. Една от пътечките на животните минаваше край подходящо укритие — наклонена огромна скала. При земетресение това убежище можеше да се превърне в гибелен капан, но момичето знаеше, че по време на буря земетресенията са много редки и слаби.

Едва бе успяла да се укрие под скалата и първите тежки капки удариха прашната земя. Миг по-късно от ниските облаци се изсипа плътен, тъмен водопад. Пътечките изчезнаха. Отначало по тях плъзнаха мътни потоци, сетне по целия склон се разля клокочеща, шибана от пороя вода. Вятърът връхлетя — зъл, мощен, студен. Надигнати от него, цели шепи вода се носеха из въздуха, вмъкваха се под скалата и обливаха момичето. То не обръщаше внимание на това. В сравнение с възможностите на планината сегашният ураган беше истинска дреболия.

Бурята свърши преди да успее да се развихри. Момичето подозрително погледна нагоре, но небето бавно се разчистваше. Следващата буря нямаше да дойде скоро, щеше да има поне един час почивка, а дотогава можеха да се свършат много неща.

Сега трябваше да внимава, защото пътечките бяха размити, а тревата — изскубната от вятъра и водата. Нищо не подсказваше кои места крият отрова и кои са безопасни. Пръстта, довлечена от пороя, също можеше да бъде смъртоносна. Единственият относително сигурен път водеше от камък на камък по гранитните и базалтовите скали. Малко по-бавно отколкото преди, но за сметка на това безопасно, момичето се спусна към гейзерите и измъкна тежкото сварено тяло на животното. Вече можеше да го докосва без страх от зараза. Извади от чантата си изпокъсан чувал, напъха в него парещата мокра маса, преметна го на гръб и бавно закрачи към другия край на долината.

Вятърът духаше срещу нея, затова шумът, който се раздаде под краката й, не я обезпокои. Тя продължи напред, приведена под тежестта на чувала и само един-два пъти се обърна назад, за да погледне към мястото, където под земята нещо бръмчеше и скърцаше. Пръстта се надигна, върхът на купчината се разтвори и от него се подаде блестящият нос на подземен снаряд, около който се въртяха винтообразни зъбци. От безопасно разстояние момичето видя как слаб взрив разкъса металната обшивка и над купчината пръст се разля широк, жълтеникав облак. Вятърът налетя върху него и го понесе надолу, към гейзерите. Това трябваше да се има предвид. Сега за повече от час водата щеше да бъде отровна. Ако някой идва насам, трябва да се предупреди. Впрочем, страшно няма. Пътят към долината е един — всичко останало е смърт.

Момичето превали скалистия гребен и започна да се спуска надолу по склона. Голямата долина не беше далече. Скоро щеше да стигне до нея и да занесе месо на онзи странен човек, когото бе приютила в жилището си.