Любомир Николов - Къртицата

Небето се разчистваше. Слънцето висеше в зенита и под ярките му лъчи долината изглеждаше почти красива. Сред скалите и землянките зеленееше трева, високо в синевата на небето кръжеше голяма птица — ту бронзова, ту черна на белия фон на облаците. Дори сивотата на скалните стени беше смекчена.

— Жаден съм — каза Базил.

— Ела — лаконично отвърна Ика и кимна към широкия тунел.

Докато крачеха сред мълчаливите землянки, Базил усещаше как го обхваща тревога. Не обичаше тунелите. Още бяха прекалено силни спомените за подземното му робство. Но трябваше да се доверява на своята спасителка.

В подножието на скалите лежаха натрупани огромни камъни, паднали отгоре. Когато преминаха между тях и се добраха до тунела, Базил спря и се вгледа в разбитите бетонни стени. По разлома личеше сложната вътрешна структура, съставена от кухини с правилна форма. Навън стърчаха изкривени ръждясали железни пръти. Противосеизмична структура и почти два метра бетон… Каква чудовищна сила бе разкъсала тези стени?

Полумракът наоколо се сгъстяваше. Ика уверено крачеше напред по напукания под, покрит с дребни камъчета и прах. На двадесетина метра от входа тя спря, измъкна от гънките на окъсаната си рокля нож и го заби в една тръба, прикрепена към стената. Край острието бликна силна водна струя. Момичето отстъпи назад и се обърна към Базил.

— Можеш да пиеш.

Той подложи шепи и с учудване забеляза, че струята изтънява и бавно отстъпва назад към стената. Напи се и искаше пак да погледне към тръбата, но една нова изненада отвлече вниманието му. Досега не беше се заглеждал в ръцете си. На няколко сантиметра един от друг по тях се лепяха едри синкави струпеи. Тревожно опипа лицето си и усети същите грапави подутини. Разкопча ризата, надигна крачолите на панталона и навсякъде откриваше тези противни засъхнали кори.

— Какво се чудиш? — безразлично подхвърли Ика. — Най-обикновен син мор. Чудното е друго, че остана жив. Такова още не се е случвало.

— Навярно за това трябва да благодаря на тебе.

Тя се разсмя сипкаво и мрачно. Сетне смехът се пресече изведнъж и момичето злобно произнесе:

— Сев-сав!

Мръсната ругатня прозвуча от устата й толкова безсрамно, че Базил изтръпна и объркано се вгледа в тръбата. Водната струя беше изчезнала и от прореза нямаше никаква следа.

„Самовъзстановяващ се материал — машинално помисли той. — Интересно…“

— Когато те намериха да лежиш, старците не искаха да те вземат — говореше момичето, насичайки думите. — Бояха се от зараза. Пък и какъв смисъл има да се лекува човек, болен от син мор? Кой можеше да знае, че ще оздравееш…

Тя помълча и изведнъж яростно хвърли в лицето му:

— Не съм ти сторила добро! Зло, зло! Това е най-голямото зло, да отнемеш някому смъртта. Мразя те!

Тя се обърна и изтича към изхода на тунела. Когато Базил я настигна, вече беше спокойна, безразлична към всичко. Седеше на един камък и замислено го гледаше.

— Защо… — опита се да заговори Базил, но момичето го прекъсна.

— Нищо, нищо. Извинявай… Исках да ти кажа само това, че не съм извършила нещо особено. Не ценя чак толкова живота, затова рискувах да те прибера.

— Все пак благодаря — боязливо настоя Базил.

Този път Ика наистина се усмихна и за миг сухото й лице стана почти красиво.

— Добре, тъй да бъде. Ще можеш ли да направиш едно малко пътешествие?

— Аха. Къде ще отидем?

— Ще видиш. Върви след мене. Запомни: само по моите следи. Иначе — пфюит! Ако още не си го разбрал, ще трябва да ти поясня, че тук най-лесното е да умреш.

Тя се обърна и го поведе по добре познатия път — през затрупаното дъно на клисурата, по склоновете на планината, по пътеката нагоре и накрая в долината на гейзерите. Базил виждаше околностите за първи път и често спираше ту от любопитство, ту от умора, но Ика непрекъснато го подканваше да върви. Гонена от някаква неизвестна заплаха, тя често повтаряше, че откритите склонове са по-опасни от долините. Базил с усмивка помисли, че тази тревога е трудно съвместима с онова безразличие, което тя искаше да покаже.

Не се спуснаха към центъра на долината, а заобиколиха гейзерите и спряха край буйния горещ поток, който течеше стръмно надолу и изчезваше в широк пролом. Ика се огледа и забеляза онова, което търсеше — кацнали край водата, няколко дребни птички топяха човки в потока, после надигаха глави. Отровата се беше изгубила.

— Събличай се — каза момичето.

Без да разбира нищо, Базил послушно смъкна ризата.