Любомир Николов - Къртицата

— Е, добра работа свършихме — каза дребосъкът, след като се убеди, че агалът няма къде да избяга. — Засега няма смисъл да стоиш тук. А пък ако питаш мене, изобщо си губиш времето, но… твоя работа. Ако си зает с нещо друго, върши го и идвай да наглеждаш агала. Ще стане интересно чак привечер, когато започне да се удължава. А ние ще си тръгваме. Хайде, Тагол.

Седнал до купчината камъни, Базил ги гледаше как се отдалечават към своето жилище. Живееха в една землянка и трябваше да се признае, че джуджето беше единственият подходящ съквартирант за Тагол. Никой друг не би желал да се смества в едно помещение с него.

Агалът се въртеше и шумолеше в каменния си затвор. Базил разсеяно погледна към купчината. Мислеше за друго. Смущаваше го собствената му сила. Неведнъж бе имал възможност да се убеди в нея. И сега, когато пренасяха камъни заедно с Тагол. Силата на плешивия великан беше пословична, но Базил като на игра се справяше с по-тежки скални късове.

„Гравитация… — помисли той. — Още една непозната дума. Гравитация, ядрени реакции, агал… Но какво общо има между тези неща? Поне за агала съм сигурен, че едва тук го видях за пръв път. Защо така натрапчиво ми се върти мисълта за гравитацията, ядрените реакции и агала? И още нещо. Тези странни, обезобразени хора. Какво значи всичко?“

За миг му се стори, че е на прага на някаква много важна мисъл, която ще свърже тези неща и ще обясни всичко. Но мисълта отмина и Базил не успя да я удържи. Нищо… Това нямаше значение. След три дни Антеро щеше да дойде и да разясни всичко.

Стана и се запъти към землянката на Ика. Огънят беше изгаснал, но под пепелта тлееше дебел слой жарава. Базил я разчисти с една пръчка и избута гърнето настрани. Не знаеше какво се е получило, само се надяваше, че странните знания не са го излъгали.

През последните дни нещо ставаше с него. Мракът, който лежеше над миналото му, се разсейваше, но някак едностранчиво. През него си пробиваха път само знания и умения, придобити неизвестно кога и как. Той знаеше да лекува, да определя свойствата на минерали и треви, знаеше как с подръчни средства да построи хиляди неща — катапулта, балон, планер, дори електроцентрала. Владееше хипнозата. Можеше да се катери по отвесни скали, да стреля с лък, да пази равновесие в най-тежки условия. Ала целта, на която трябваше да се посветят всички тези способности, оставаше неизвестна, заедно с подробностите за неговата личност.

От тези мисли го откъсна Раппар. Куцукайки, старецът се приближи и съобщи:

— Ика не се е връщала. Никой не я е виждал.

— Ясно… — промърмори Базил.

Раппар усети, че моментът не е подходящ за дълги разговори и се оттегли. Базил поседя още малко, после тръгна да провери какво става с агала. Доколкото можеше да различи през тесните дупки между камъните, промени все още нямаше. Гущерът лежеше неподвижно, подгънал крака под тялото си. Базил го остави на мира и се върна при землянката. Гърнето беше изстинало. Той разби спечената глинена запушалка и отпи от получената течност. Вкусът й беше неприятно блудкав.

Прибра гърнето в землянката и отново зае мястото край затвора на агала. Оттук можеше да наблюдава клисурата и нямаше да изпусне пристигането на Ика.

Часовете течаха непоносимо бавно. Беше паднал първият здрач, когато забеляза промяна в пленения гущер. Тялото на агала бе станало по-дълго и се навиваше в кръг, защото тясното пространство вече не му позволяваше да лежи изпънат.

Постепенно се стъмни. Ловците запалиха огън и всички насядаха край него. Базил гледаше към тъмните силуети около пламъците и усещаше, че е сам, невъобразимо сам в един чужд свят. Единствен Антеро можеше да му помогне… Но пратеникът на Раппар още не беше стигнал до племето на Рейнат. Оставаха цели три дни.

Нещо зашумоля между камъните. Базил напрегна зрението си и успя да различи как едно дълго и тънко тяло пълзешком се измъква навън. Отблясъците от далечния огън трептяха по лъскавите люспи. Това беше агалът.

Змията се плъзна настрани и изчезна в мрака. Базил не направи опит да я спре. Все едно, нямаше възможност да изследва промените в обмяната на веществата у агала. А нещо неизвестно му даваше увереност, че самият факт, на който бе присъствувал, е извънредно важен, независимо от подробностите. Трябваше да запомни това и да чака момента, в който откъслечните картини ще се свържат в едно цяло.

Той седя още дълго край купчината камъни. Хората се разотиваха по землянките. Скоро долината опустя и единствено Базил стоеше буден, очаквайки кога ще се върне Ика.