Любомир Николов - Къртицата

Той отстъпи назад, на подходящо разстояние. Ика тръгна след него и ужасена видя как изведнъж Базил затича към светлината.

Той бягаше стремително, със скокове и усещаше как набира скорост. Лъчите бяха съвсем близо. Последната крачка излезе неудачна, но вече не можеше да спре. Отхвърли се нагоре с всичка сила и полетя към върха на преградата. Стори му се, че ще се забие в нея, ала тялото му продължаваше да се издига, преметна се над светлата бариера и тежко падна от другата страна.

Картечниците мълчаха. Застанала от другата страна, Ика го следеше със страх и възхищение.

— Връщай се — каза Базил. — Чакай ме в землянката. Скоро ще дойда.

Тя мълчаливо поклати глава Базил разбра, че каквото и да говори, Ика ще го чака тук, а ако стане нужда, ще тръгне направо през изстрелите на картечниците, за да му помогне. Стана му жал за нея, но вече беше тръгнал и трябваше да види какво има в тунела.

— Добре — каза той. — Чакай ме тук. Само не прави глупости, моля те. Ще бъдеш умна, нали?

Скръстила ръце на гърдите си, Ика го изпрати с поглед. Високата му фигура се отдалечаваше в тъмнината и внезапно нещо блесна в тавана на тунела. Лъч светлина падна над Базил. Изтръпнало от страх, момичето очакваше изстрелите, а Базил вървеше напред и всичко беше тихо. Само лампите се запалваха една след друга, за да осветят пътя му и скоро той стигна до завоя на тунела, направи две крачки наляво и изчезна от поглед. Лампите изгаснаха, само смъртоносната преграда продължаваше да свети.

Ика въздъхна и се облегна на студената стена. Започваше дълго чакане.

Зад завоя тунелът продължаваше прав и тъмен. Само двадесетина метра от него можеха да се различат в лъчите на слабото автоматично осветление. Останалото се губеше в мрак. Нито един звук не нарушаваше тишината. Базил вървеше по широкия коридор и цялото му тяло беше напрегнато, готово да посрещне опасността, откъдето и да се появи тя.

Една врата отдясно привлече вниманието му. Беше полуотворена. Базил я бутна с крак и лампата вътре освети тясна стая с две железни легла. Завивките бяха покрити с белезникава плесен. В ъгъла лежеше ръждясал автомат без пълнител.

Оттук нататък вратите в стените на тунела се редяха една след друга. Повечето стаи приличаха на първата — неудобни жилищни помещения, предназначени по всяка вероятност за охраната на входа. В две от тях Базил откри човешки скелети, по които още се запазваха парцали от сини униформи, а черепите лежаха в ръждясали каски.

Имаше и други, по-широки помещения. Рафтовете в тях стигаха чак до тавана и по широките полици бяха подредени сандъци с оръжие, с патрони, с газови гранати и още някакви непознати предмети. А в един от складовете Базил откри запаси от консерви. Картонените опаковки бяха изгнили и металните кутии се търкаляха на безредни купчини по лавиците.

„Невероятно — помисли той. — За изминалите години тази крепост е изпитала хиляди земетресения, а почти нищо не се е изменило. Абсолютен сеизмоустойчив строеж.“

Продължаваше да върви по тунела, но вече отмина ваше повечето помещения, без да ги оглежда. Задържаше се само пред вратите с надпис „Асансьор“, но те не се отваряха, колкото и да натискаше бутоните край тях.

След третия асансьор тунелът свърши. Тясна желязна стълба водеше към долния етаж. Базил слезе по нея и се огледа. Същият тунел водеше надалече в мрака. Но стълбата продължаваше надолу и Базил започна да слиза. Стъпалата звънтяха под краката му и етажите отминаваха един след друг. Пет… десет…

Някъде около петнадесетия етаж изгуби бройката и когато стигна дъното, не знаеше дали над него има двадесет и шест, или двадесет и осем етажа. Все едно. Сега се намираше на повече от сто метра под земята.

Коридорът тук беше къс и дори единствената слаба лампа в тавана бе достатъчна, за да освети края му. Базил тръгна към дъното. В полумрака едва успя да разчете над голямата желязна врата избелял надпис: КОМАНДНА ЗАЛА. ВХОД АБСОЛЮТНО ЗАБРАНЕН.

Хвана колелото, прикрепено в средата на вратата и се опита да го завърти. То помръдна и спря. Механизмът беше ръждясал. Базил натисна с всичка сила. Колелото се поддаде, заскърца и направи пълен оборот. Вратата се отвори.

Веднага вътрешността на залата засия ослепително след слабата светлина на коридорите. Базил затвори очи, изчака малко и погледна отново. Очите му постепенно привикваха и той видя къде е попаднал.

Залата се издигаше три или четири етажа нагоре. Край стените й имаше метални площадки, тесни стълбички, по които можеше да се стигне до всеки един от хилядите пултове. Грамаден екран, може би шест на четири метра, заемаше една от стените. По пода, по пултовете, по креслата лежеше дебел слой прах.