Любомир Николов - Къртицата

„Разточителство — помисли Базил. — Невероятно разточителство на труд, материали, на конструкторска мисъл, за да се създаде такова чудовище на командната техника. Примитивно управление на всеки процес поотделно, вместо да се използуват принципите на относителната автономност.“

В паметта му се появи дебела книга с червена корица. Виждаше я ясно, сякаш я държеше в ръцете си, дори можеше да прочете заглавието: „Универсална теория на машините и механизмите. Част първа. Машини, създадени от хуманоидните цивилизации“.

Още един загадъчен източник на знания… Откъдето и да идваше, универсалната теория трябваше да му помогне. Той огледа целия комплекс, бързо си представи схемата, по която действуват връзките в него и всичко му стана ясно. Трябваше да има един централен пулт, който командува всички останали. Разбира се, от него не могат да се контролират подробностите, но може да се изключи цялата система или отделни блокове от нея.

След минута откри онова, което търсеше. Централният пулт стоеше в ъгъла. Внимателно избърса праха и видя в центъра двата най-важни клавиша. Единият от тях беше хлътнал дълбоко надолу и като се приведе, Базил прочете ситния надпис под него: „Обща тревога“.

— Аха — промърмори Базил. — Ахаааа…

Чувствуваше се безкрайно горд. Изтупа праха от креслото, седна и огледа пулта. Всичко беше толкова просто. Ето, това колелце регулира общата сила на всички бойни средства. Завъртяно е едва до средата. Зеб-заб, имат късмет бегълците… Само още една степен и тези планини биха се превърнали в истински ад. А ако се завърти до максимум…

Той протегна ръка. Пръстите му бързо, уверено въртяха превключватели, натискаха бутони, дърпаха ръчки. Стоп бойна метеостанция! Стоп на всички сеизмични удари! Стоп на ядрените ракети! Стоп подземни снаряди! Стоп на хилядите оръдия и картечници, скрити в планините, стоп на вулкановъзбудителите, стоп на облаците отровни газове! И най-сетне общ стоп!

Клавишът за обща тревога изщрака и отскочи нагоре. Базил се облегна назад, протегна крака под пулта и скръсти ръце зад главата си. Сега всичко беше наред. Чувствуваше се превъзходно.

От този миг хората можеха да не се боят от планината. Тя вече нямаше да стреля по тях, да ги залива с дъжд, сняг и градушка, да ги мачка в земетресения, да ги блъска с урагани, да ги затрупва с лава и камъни. Злото беше пресечено от корен.

„Толкова било лесно… — самодоволно отпуснат помисли Базил. — Бродиш из този свят и се питаш защо е скрито в тебе цялото съкровище от свръхчовешки знания и умения. А отговорът е очевиден, драги. Трябва само да намериш подходящ противник. Като тази планина, като целия ужасен и извратен свят, в който си попаднал. Ти си длъжен да победиш всичкото зло — и не е важно кой си. А победата да подариш на хората от планината, на хората от мизерните квартали, на Ика, която те очаква в тунела.“

Съзнанието за огромната цел, за отговорността му пред един изостанал, примитивен свят, за целия товар от добро, който трябваше да раздаде, и наред с това съмнението има ли право да се намесва в живота на тези хора, за първи път изправиха съвестта му на кръстопът. Без да бърза, той стана, отново огледа залата и намери отделното табло за крепостта. Тук нещата не бяха толкова прости. Имаше цяла система за следене на всяка една от стаите. Няколко минути си игра с превключвателите, докато на един от екраните се появи нужното изображение.

Ика стоеше до самия лъч и гледаше към дъното на тунела. Беше скръстила ръце и без да усеща, леко се поклащаше напред-назад.

— Ика! — радостно каза Базил, макар че тя не можеше да го чуе. — Ика, мила моя, всичко е свършено. От днес кошмарът не съществува и аз идвам при тебе.

Натисна един бутон. Светлият лъч пред момичето изгасна, но Базил веднага завъртя ключа за общото осветление. Хиляди лампи изпълниха бетонния лабиринт със синкавото си сияние.

Краката сами понесоха Базил навън от залата. Сега, включени от него, асансьорите работеха. За минути той се озова на първия етаж и побягна към изхода, където Ика го чакаше в ярката светлина, разтреперана от вълнение.

Както винаги, Кар се появи с папка в ръка. Прекаляваше в старанието да скрие своите чувства. Щом видя безизразната му физиономия, господин съветникът Бурдан разбра, че е станало нещо важно. Подготви се за най-лошото и посрещна секретаря си с усмивка.

— А, Кар, привет. Какво ново има?

— Нищо сериозно, господин съветник. Дребен инцидент.