Любомир Николов - Къртицата

„Секунда!“ — помисли Базил, изпълвайки със страстната сила на желанието си цялата долина, целия свят.

И светът не му даде тази секунда.

Трясъкът на картечниците заглуши грохота на падащите скали. Ужасено, племето отново се втурна назад, в бетонния капан, като оставяше зад себе си убити и ранени. Не вярвайки, че все още е жив, Базил се обърна и видя на земята Ика. Докато я повдигаше, ръцете му се обляха с кръв. Но тя сякаш не разбираше, че вече й остават секунди, продължаваше все така доверчиво да се вглежда в очите му и от устните й долетя едва разбираем шепот:

— Ти ще ме спасиш, нали?

— Да — глухо каза Базил. — Ще те спася, мъничка моя. И после заедно ще отидем в хубавия, светлия…

Тя вече не чуваше, а наоколо, олюлявани от земетръса, настъпваха десантниците в сини униформи.

— …най-прекрасния…

Те навярно искаха да го хванат жив. Толкова по-добре. Значи все още можеше да направи нещо в този проклет свят.

— …нежния, чистия, нашия свят.

Пред него стреляха. Стреляха и зад него. Куршумите сякаш го заобикаляха, него, тъкмо него, ангела, бога, свръхчовека, който си бе въобразил, че има могъщество то да спаси света, а единствено бе донесъл смърт на всички, които му повярваха.

— Почакай малко — тихо прошепна Базил. — Аз сега… аз ей-сега ще се върна. Ти само не се плаши.

Той целуна изстиващото чело, остави Ика и се обърна с лице към настъпващите десантници.

Базил седеше на някаква греда под надвисналия покрив и гледаше през пукнатината навън. Дясната му ръка здраво стискаше студеното желязо на автомата. Леденият вятър проникваше през дупките и се въртеше из прашния таван, задръстен с вехтории. Миришеше на мухъл и прокиснато.

Подпря автомата на гредата и се опита да стопли ръцете си с дъх. Вдървените пръсти малко се отпуснаха, но бяха все така твърди, непохватни. Тогава той скръсти ръце и пъхна дланите под мишниците си. Така като че ли стана по-добре. Вече от два часа чакаше на този ветровит таван и цялото му тяло беше замръзнало, но това нямаше значение. Важното беше ръцете му да са в ред.

Свит в тази неудобна поза, той се наведе напред и отново погледна през цепнатината. Улицата беше тъмна. Една слаба лампа едва осветяваше преспите, натрупани отсреща по тротоара около малкия център за възстановяване. Снегът продължаваше да вали и вятърът въртеше бели вихрушки на черния фон на нощта.

Вече от половин час никой не излизаше през широката врата на центъра. Време беше… Защо се бавеха другите? Какво чакаха?

Сякаш в отговор на мислите му, тишината изведнъж се раздра от дрезгави изстрели. Някой пронизително закрещя.

Базил грабна автомата и се изправи. През дългото очакване беше пресметнал всеки жест. С два скока стигна до капандурата, блъсна я навън и изхвърли на покрива въжето, вързано за централната греда. Преметна ремъка на автомата през врата си и изпълзя върху стръмните, хлъзгави керемиди. Въжето вече падаше към земята. Базил се хвана за него, спусна се по покрива и сетне надолу, край фасадата. Краката му се удариха в заледения тротоар.

От съседния вход безшумно като сянка се появи една дребна фигура, облечена в черно, с черна глава. „Качулката!“ — сети се Базил и дигна и своята качулка.

От другата страна на центъра престрелката се разгаряше. Глухо избумтя бомба. Изглежда, нещата не вървяха толкова леко, колкото се очакваше.

— Тръгваме ли? — пискливо запита дребосъкът в черно.

— Тръгваме — кимна Базил и се хвърли напред.

Двамата пробягаха през мрачната улица, изкачиха се по стъпалата и нахълтаха в центъра за възстановяване. Коридорът беше пуст. В помещението на охраната нямаше никого. Вратата на съседната канцелария беше полуотворена и се виждаха нечии крака изпод бюрото.

— Прибери го — кратко нареди Базил. — И всички останали, които намериш. Според плана.

С войнствен вик „Ставай!“, джуджето нахълта в канцеларията. Базил го остави да се занимава с чиновниците и изтича по коридора. Стреляха съвсем наблизо, зад вратата в дъното. Базил се втурна към нея, когато нов гръм разтърси цялата сграда. Вратата излетя от пантите и сред облак дим и прах се стовари на пода. От тавана се посипа мазилка.

Изстрелите бяха престанали. Кашляйки, Базил влезе в помещението и се огледа. През дима различи пет неподвижни тела в сини униформи, проснати по очи. Край… Неговата намеса се оказваше ненужна.

Една глава с черна качулка предпазливо се повдигна над рамката на прозореца.