Любомир Николов - Къртицата

Нещо се надигаше в мозъка му.

„Това е от хипноинструктора — помисли той с напразно усилие да се успокои. — Да, от хипноинструктора. Някакъв закъснял спомен…“

Шахтата около тръпнещото му тяло се люлееше. Напред… назад… напред… Още по-напред… превръщаше се в бетонен коридор, осветен от синкави луминисцентни лампи. Облечен в черната униформа на братята по лоялност един човек крачеше напред и стъпките му оглушително отекваха под надвисналия свод. Това беше той — Базил, новият протоколист на Центъра.

Спомените се сплитаха в неясно, мъгливо кълбо на болка и отчаяние. „Браво, Базил! — казваше някой. — Тази ваша система на бързопис е чудесна за водене на протоколите от разпитите.“ Мяркаха се отделни картини от тези разпити — креслата, върху които бяха привързани смазани от мъченията човешки същества, студените погледи на инквизиторите, тъпите, животинско-примитивни разговори в промеждутъка между разпитите: „…Аз лично прибавям към ароматната дъвка… И какво мислиш, че направи този зеб-заб негодник? Взе, че пукна… Обаче обрах цялата стража в играта на къси сламки…“

Дойде на себе си. Висеше в шахтата, облегнал гръб на бетона, стиснал здраво скобите. Спомените се разсейваха като сутрешна мъгла. Оставаше настоящето, борбата и омразата, която продължаваше да живее в него, макар и подтисната. Тя не отслабваше с времето, само се покриваше с пепел като жарава, която чака да бъде разровена, за да пламне.

Събра сили и продължи изкачването. Скоро стигна до върха, измъкна се от шахтата и се огледа. Уличката беше пуста. Намери сред боклуците парче по-чиста хартия и внимателно избърса обувките си. Изтупа праха от дрехите си и тръгна напред. Познаваше добре този квартал на столицата. Оттук до резиденцията имаше не повече от пет минути път. Скоро щеше да бъде в безопасност.

— Стой!

Мускулите му се напрегнаха в готовност за бой. Стоеше неподвижно и слушаше как се приближават стъпките зад гърба му. Патрул от двама човека… Дреболия… Знаеше добре, че може да отскочи мълниеносно от прицела на автоматите им, да се хвърли върху тях и да ги унищожи преди да са се опомнили. Но това беше безсмислено. Смъртта на двама братя по лоялност няма да промени нещата.

Единият спря зад гърба му, другият мина отпред. Смешно… Те дори не подозираха, че ако пожелае, ще се дръпне толкова рязко, че онзи отзад ще стреля в спътника си.

— Документи!

Базил бръкна в джоба си и извади пропуска. Братът по лоялност погледна малкото картонче и през прорезите в качулката Базил видя как лицето му около очите побледня.

— Смирено молим за извинение, господин нулев. Само служебният дълг ни принуди…

— Хайде, стига! — прекъсна го Базил с добре изиграна досада. — Вървете да си гледате работата.

Доволни, че инцидентът е завършил толкова леко, братята по лоялност се оттеглиха почти тичешком. Докато изчезваха зад ъгъла, Базил ги чу как си шепнат:

— Зеб-заб! Ама и ти си един… Как можа да се нахвърлиш тъкмо върху нулев?

— Че откъде да го позная? Мотае се нощем… Нищо, може да се срещнем пак. И нулевите попадат в Центъра…

Виелицата се засилваше. Снегът покриваше нечистотиите и улиците придобиваха необичайна белота. Нощта изглеждаше странно светла. Под лампите се въртяха вихрушки. Снежни парцали облепваха фигурата на самотния минувач, топяха се и проникваха под дрехите. Но той не усещаше студа. Отново си спомняше дните, прекарани в Центъра за лоялност.

Това не беше живот. Това беше непоносимо, почти физическо изтезание всяка секунда. Дори нощите вместо забрава му носеха отново онези, последните мигове, когато смъртта на цялото племе му доказа, че не е нито бог, нито свръхчовек, а наивник, надценил силите си.

В Центъра за лоялност към него се отнасяха с почитание и неприкрит страх. След залавянето му съветникът Бурдан го бе направил свой любимец и се стремеше по всякакъв начин да спечели неговото благоразположение. В първите дни Базил приемаше това равнодушно, както и всичко около себе си. Гибелта на племето го бе смазала напълно и в същото време бе унищожила вярата му в собствените сили.

По-късно дойде осъзнаването. А заедно с него и нуждата да направи нещо. Не сам. Бе разбрал, че да действува сам дори и за един свръхчовек е повече от безумие, направо престъпление. И Базил прие авансите на съветника. Отначало се съгласи да заеме чисто синекурната длъжност на личен библиотекар. После се добра до най-важното: до Центъра за лоялност.