Любомир Николов - Къртицата

Ден след ден стискаше зъби и участвуваше в разпитите. Ролята му, макар и пасивна, понякога го довеждаше до моменти, в които му се искаше да разбие главата си в стената. Тогава си повтаряше единствената спасителна мисъл: човек не може сам… Някъде в тази страна имаше хора, които се бореха. Тези хора попадаха в Центъра. Разпитите бяха единственият начин да ги открие.

Откри ги. Първи провал — когато с откраднат гранатомет откъсна колелото на една от черните затворнически коли, принуди стражата да отстъпи под куршумите в канавката, измъкна пленника от колата и едва тогава разбра, че всъщност спасява един труп. Втори провал… Трети… Безумно рискованите му планове се проваляха един след друг, докато дойде успехът — спасяването на заловения Урман. От този ден вече не беше сам. С него бяха хората от подземията.

Мокър, замръзнал, отрупан със сняг, той най-сетне стигна до високата ограда на резиденцията. Пред портала унило се разхождаше часовой, сгушен в прогизнал шинел. Базил се приближи, показа пропуска си и премина в двора. Вторият пост, при входната врата на резиденцията, провери документите му по-внимателно, убеди се, че пристигналият е именно Базил, отдаде чест и се отдръпна настрани.

В широкия хол беше топло. Войниците от вътрешната охрана седяха край големия електрически радиатор и играеха на дълги сламки. Новодошлият почти не им направи впечатление. Вече го познаваха.

Потръпвайки от топлината, Базил се изкачи по страничната стълба. Спря на първата площадка, отключи вратата на стаята си и влезе вътре. Съблече се, хвърли мокрите дрехи на пода и мина в банята. Стоя под горещия душ дълго, докато изчезнаха и последните следи от студа, от напрежението на акцията. После облече дебела мъхеста хавлия и се върна в стаичката. Новото му жилище не беше нещо особено, но за тукашните условия трудно би могло да се намери по-добро. Самостоятелна стая, меко легло, електрическо отопление, баня с гореща вода… Предлагаха му дори прислуга, но той отказа.

Извади от гардероба сухи дрехи, облече се и излезе от стаята. Настроението му беше чудесно. Сега можеше да седне и дълго да чете. Предвкусвайки удоволствието от сериозната работа, той се изкачи на горния етаж и отвори малката вратичка.

Просторната библиотека тънеше в полумрак. Светеше само една слаба лампа в дъното на залата. Тъмните рафтове с хиляди подвързани книги се издигаха до тавана. Беше тихо и топло. Зад запотените прозорци в нощната тъмнина летяха снежни облаци.

„Обстановка само за четене — помисли Базил, докато търсеше ключа за осветлението. — С какво ще се заема тази вечер? Първо, разбира се, старинният «Трактат за властта» на държавния престъпник Талимат. След това «Зебара — вековен враг на Аткран». И ще трябва да потърся нещичко по въпросите на икономиката. Заплетена работа… Абсурдно общество.“

Ключът изщрака под пръстите му и в библиотеката стана светло.

— Добър вечер, уважаеми Базил — раздаде се спокойният глас на Бурдан.

Базил изненадано се обърна и видя как господин съветникът става от едно кресло, чиято широка облегалка го бе закривала досега. Безизразното лице не позволяваше да се разбере какви чувства изпитва. Но едва ли чакаше тук само заради удоволствието да поговори със своя библиотекар.

— Добър вечер — каза Базил с известно закъснение и доста непочтително обърна гръб на съветника, за да свали от рафтовете нужните книги.

— Бродите до късно из града — меко му се скара Бурдан. — Сега времената не са сигурни. Стрелят… Преди час нападнаха един център за възстановяване.

— Така ли? — полюбопитствува Базил. — Къде е станало това?

— Далече оттук. В сектор 26. Но за бунтовниците сега разстоянията нямат значение. За колко време стигнахте дотук?

— Откъде? — невинно запита Базил.

Бурдан млясна няколко пъти с ароматната си дъвка и потупа по седалката на креслото до себе си.

— Елате тук, драги Базил. Трябва вече да си поговорим. От колко време сте на работа при мене?

— От два месеца, ако не греша — каза Базил, сядайки в креслото.

Бурдан закима като щастлив учител.

— Точно така, два месеца… Знаете ли, аз имам навика да не приемам при себе си хора, преди да знам всичко за тях, дори това например, какъв номер обувки са носили бабите им. Но за вас направих изключение. Иска ми се да ви вярвам.

— Извънредно съм поласкан — учтиво отвърна Базил. — Боя се само от едно. Трудно бих могъл да ви разкажа много за себе си. Имам странното чувство, че вие знаете повече, отколкото аз самият.