Любомир Николов - Къртицата

— Идвайте — глухо каза Базил. — С тия тук е свършено.

Няколко безформени тела пъргаво се преметнаха през разбития прозорец. Водачът им — едрият четирирък Урман — се приближи към Базил:

— Да вървим. По-бързо, след малко ще вдигнат тревога.

И без да чака потвърждение, Урман изскочи в коридора. В черното си облекло той приличаше на огромен паяк, стиснал бомба, два автомата и пистолет. Базил изтича след него.

Едно разклонение на коридора ги отведе към залата за възстановяване. Тук всичко беше така, както си го спомняше Базил, само огледалата по стените бяха изпотрошени. Под краката на нападателите хрускаха парчета стъкло.

Шестте възстановителни камери бяха празни. Базил набързо ги разгледа. Трудно беше да избере, но една от камерите изглеждаше по-нова.

— Тази — посочи той.

Четирима човека от групата на Урман подхванаха камерата. Бяха специално подбрани бивши носачи и тежестта не ги смущаваше. Ниските им масивни тела се вкопчиха в камерата и я помъкнаха към изхода.

— Камионът чака ли? — запита Базил.

— Не се тревожи — промърмори Урман. — Всичко е наред. Не се бави с чужди работи.

Двамата минаха в съседната тясна стаичка, където беше най-важната апаратура. Базил погледна оплетения с проводници стол. Изпитваше смесено чувство на страх и надежда. Това беше хипноинструкторът. Оставаше само да седне в него и да получи ключа към спомените, ключа, който щеше да проясни всичко.

Иззад отсрещната врата долиташе приглушен жален глас:

— Господа… Господа, моля ви… Аз съм главен чиновник едва от тази сутрин… Предишния го арестуваха снощи… държавна измяна…

— Отваряй касата, сев-сав чиновник! — изрева някой.

— По-бързо, няма време — каза Урман.

— Сега — прошепна Базил. — Сега…

Той огледа таблото. Зеб-заб, колко команди… И няма място за догадки. Да видим дали ще помогне прословутата универсална теория на машините и механизмите. Така… Така… Ето, това е. Това трябва да бъде командата за възстановяване на паметта.

Бързо дръпна ръчката и седна на стола. Нямаше грешка, металният шлем веднага се спусна върху главата му и вътре в него нещо тихо забръмча. Базил усети как паметта му се напряга, мъчи се да се откъсне от лепкавия мрак. Но стената на забравата не се пропукваше. През нея проникваха само неясни, несвързани образи. Широко бетонно поле, сред което се издига Синята кула… голяма зала, изпълнена с младежи… непознат светъл град с невъобразимо високи здания… полянка, обрасла с буйна трева…

По челото му течеше пот. Напразно се напрягаше. Паметта му не можеше да се възвърне.

Навън отново стреляха. Урман изчезна от стаята, след малко дотича обратно, размахвайки четирите си ръце:

— По-бързо! Идват!

Базил уморено блъсна нагоре шлема и стана. Това беше провал. Сега трябваше да бягат, преди да са пристигнали братята по лоялност.

Минаха в залата за възстановяване. Откъм улицата през широко разтворения изход, нахлуваше гъст черен дим. Лъчите на лампите едва се процеждаха през него. Тичайки по натрошеното стъкло, Базил и Урман изскочиха на улицата и потънаха в пълен мрак. Не се виждаше нищо, само трясъкът на изстрелите и бученето на хеликоптерите изпълваха нощта.

— След мен — прошепна Урман и здраво стисна ръката на Базил.

Двамата бягаха в тъмнината по тесничките улички, криволичеха из лабиринтите на квартала, препъваха се в купищата смет и затъваха из преспите. Тук нямаше лампи, но дори и да имаше, разликата не би била голяма. На стотици метри наоколо се простираше непрогледната завеса, създадена от голяма димна бомба. Това влизаше в плана — по този начин се неутрализираха телекамерите. Сега трябваше да намерят най-близката шахта.

— Стигнахме — въздъхна с облекчение Урман.

Базил не виждаше нищо. Пипнешком намери ръба на шахтата, сблъска се с четириръкия, изчака го да слезе и на свой ред се спусна надолу. Ръцете му залепваха в студените железни скоби. Слизането сякаш нямаше край. Автоматът, преметнат зад гърба, се блъскаше в стените на тесния отвесен тунел.

Най-после шахтата свърши. Базил стъпи на равния бетон и се огледа. Някой държеше фенерче и в жълтеникавата светлина се различаваха десетина тъмни фигури. Чуваше се пресекливо, простудено дишане.

— Къде са другите? — запита Урман.

— Сигурно в някоя друга шахта — долетя отговор от мрака.

— Добре, да вървим.

Групата се изтегли в колона и тръгна напред по тунела. Лекият наклон ги водеше все по-дълбоко под земята, далече от всякаква власт. Тук беше царството на бегълците, преследвани от всички — от армията, от братята по лоялност и дори от прекалено ентусиазирани граждани, желаещи да се прославят или да изкупят скрити грехове.