Любомир Николов - Къртицата

— Няма дребни инциденти — дълбокомислено заяви Бурдан. — Дребни инциденти могат да ни се случват само в личния живот. И тъй?

— Рано тази сутрин е прекратила своята дейност изоставената крепост в планината Дзарганай. За щастие в момента не ни заплашва нападение от тази посока. Както знаете, Зебара изгуби част от своите територии, а що се отнася до хаманците, те сами се боят от наша атака.

— Е, добре — съгласи се Бурдан. — Крепостта е прекратила дейността си. Може би енергията е свършила.

— Ще си позволя да отбележа — заскърца гласът на секретаря, — че макар и стара, крепостта разполага с неограничени енергетични източници.

— Тогава какво? — нетърпеливо запита съветникът.

— Не знам, господин съветник… Само си спомних един факт… Но може би е без значение.

— Говори! — заповяда Бурдан, потискайки желанието да наругае този проклет досадник.

— Спомних си, че неотдавна нашите изтребители не успяха да догонят един затворник. Попречи им ураган, генериран от метеостанцията на крепостта. И същият ураган отнесе беглеца към планината Дзарганай.

Бурдан кимна. Секретарят беше прав. Естествено… Кой друг би могъл да проникне в крепостта, да я овладее и да спре всички оръжия, освен този… хм… Базил. Да, в това се чувствува неговата ръка. Но не трябва да се забравя, че по-рано над планината катастрофира един от зебарските самолети, които нападнаха морска ферма 11. Може би в този самолет се е намирал другият от четворката. Как му беше името? Антеро… И тъй, Антеро или Базил. А може би и двамата. Това вече е лошо. Но така или иначе, трябва да се действува.

Господин съветникът извади от кутията на бюрото бучка ароматна дъвка и ловко я подхвърли в устата си. Вече знаеше какво трябва да се направи.

Гласовете на хората кънтяха в подземието, блъскаха се между бетонните стени. Жените разчистваха стаите и в коридора излитаха облаци прах. Раппар беше открил в един от складовете запазени одеяла и сега ги раздаваше на желаещите. Другите двама старци се разпореждаха с консервите, които въпреки почтената си възраст се оказаха годни за ядене. Постепенно целият първи етаж се превърна в едно голямо жилище. Хората сновяха напред-назад, излизаха в долината, връщаха се с мизерното си имущество, избираха стаи и се настаняваха в тях.

Ика седеше на новото си легло и чакаше. Беше тъжна. Базил дори не пожела да погледне стаята, която бе подредила с толкова старание. Беше радостен и развълнуван като дете, което е получило нова играчка. Каза, че няма време и обеща скоро да се върне. Тя повярва, подреди масата за обяд, дори успя да измоли от старците бутилка вино. Но часовете минаваха, а Базил не се връщаше. Всеки път, щом чуеше в коридора стъпки, Ика скачаше и отваряше вратата, но виждаше само забързани хора от племето, които мъкнеха сандъци с консерви към изхода — старците бяха обявили, че голямата промяна ще бъде отпразнувана с пиршество на открито.

Ика поседя още. Вече разбираше, че Базил няма скоро да се върне. Какво пък, можеше да се повесели и без него. На пиршеството например… Откога в долината не бе имало празник…

В същото време Базил обикаляше из безкрайните коридори на подземната крепост. Навсякъде намираше едно и също — жилищни помещения, складове за оръжие, боеприпаси и провизии, купища униформи. На един от етажите откри артилерийските батареи. Специални взривни асансьори бяха готови да излетят нагоре, да пробият скалите и да изнесат на открито оръдията и хората. Но това не бе станало. Изобщо гибелта на гарнизона беше загадъчна. Всички войници бяха изчезнали… Може би имаше нещо вярно в легендата, разказана от Раппар — че войниците са излезли навън, подчинявайки се на една безумна заповед.

По-надолу стигна до енергетичния отдел. Всичко тук беше примитивно, старо. Две ядрени електроцентрали снабдяваха подземията с електричество, а трета, по-малка, беше готова в случай на нужда да заработи от течението на голяма подземна река. Странно бе само това, че възможностите на електроцентралите стократно надвишаваха нуждите на крепостта от енергия. Какво имаше още, за какво би трябвало да бъде предназначено допълнителното електричество?

Той получи отговор на този въпрос и същевременно направи най-интересното откритие, когато стигна до предпоследния етаж. Един много дълъг, почти километров коридор водеше към просторна пещера, която приличаше на стара железопътна гара. Тук се пресичаха десетки коловози. Релсите потегляха от центъра и изчезваха в многобройни тунели, водещи неизвестно къде.