Петър Бобев: Опалите на Нефертити

— Чувал ли си, че те опрашват евкалиптите? — запита Мария, сякаш нищо не бе станало.

Крум мълчеше. Все още не му бе минал гневът. Мария като че ли не забеляза нищо.

— Летягите се хранят с пъпки. Но не се отказват и от нектара на евкалиптовите цветове. Така ги опрашват. Същото правят торбестата мишка, торбестият съсел…

— Добре! — тъй Крум пресече разговорливостта й. — Знам…

Отвред крещяха качулати папагали какаду. Катереха се по клоните, премятаха се увиснали на клюновете си. На едно сухо дърво спяха надолу с главите гигантски прилепи, летящи кучета. Чакаха да дойде нощта, за да нападнат овощните градини. После през пътя пробягна подплашен казуар, подобен на щраус, с яркооцветена гола шия. А там, в далечината, изпърха между две гъсти корони райска птица, блеснала като златно облаче, и се стрелна в шумата.

Колата изтрополи по дървеното мостче над малка река. Подплашени патици, гъски, чапли, жерави и пеликани се разлетяха между двете стени на джунглата. Два черни лебеда отплуваха надолу по течението и се скриха зад първата извивка. От тинестия бряг се хлъзна във водата един оживял дънер — крокодил, изгледа ги изпод водата с жълтите си очи и потъна.

Хванал здраво кормилото, загледан — в извивките на пътя, Крум Димов сякаш не виждаше сестра си, която току се обръщаше наляво-надясно и сочеше с ръка, смаяна, от някое ново животно, от някоя нова красота, някой нов прелестен цвят.

Баща им, старият Стефан Димов, беше напуснал България преди тридесетина години, скитал дълго по света и най-сетне заседнал като градинар в тая страна, в град Вирджиния, до самата Аделаида, или както си я бяха нарекли „Столицата на българите в Австралия“. Във Вирджиния има и улица София. Макар и далеч от родината, емигрантите не можеха да я забравят. Все за нея мечтаеше и умореният вече от живота Стефан Димов. Поне веднъж да я види, пък сетне да склопи очи. Тъй и не успя. Ха тая работа да свърши, ха оная. Докато дойде ударът, който го повали. Преди да издъхне, успя да заръча на сина си: „Иди, сине, в Българията! Сложи ти вместо мен по един букет върху гроба на баба и дядо!“

Обеща тогава Крум, без да се замисля. А то, ето вече три години изтекоха, пък той все не намираше ни време, ни пари за бащината заръка. Неук беше Стефан Димов. Затова рече поне чадата си да изучи. Завършиха и двамата университет: Крум — психология, сестра му — агрономство. Може би трябваше обратно, ама де да знаеш. Особени бяха децата на Стефан Димов: момчето му беше кротичко, а момичето — сякаш сбъркано момче. Всеки отиде там, дето го влечеше. Тръгна Крум да дири работа с дипломата си. Лесно намери. Всяка по-солидна фирма имаше нужда от психолог — за рекламната служба. Ала още в първите дни се спречка с боса. Крум смяташе, че рекламата е информация, не лъжа. И понеже не умееше да лъже, напусна. Търсеха психолози и в полицията. Стана полицай, божем да се бори против лъжата и престъплението. Дали сполучи и тук? Дали всичко беше чисто около него? Само че вече не можеше да напусне както в рекламата. Шефът му Том Риджър го бе хванал яко. Не му даваше да мръдне. То се знае, виновен си беше сам Крум, виновна беше тая му слабост към конния тотализатор. Наистина цяла Австралия залага на коне, ама с мярка. Той прекрачи всяка мярка. Подписа чек без покритие. А чекът, кой знае по какви пътища, се озова у шефа. Обеща Том Риджър, че ще потули скандала, а на другия ден предложи на помощника си да си затвори очите при едно разследване. Услуга за услуга. Крум и не усети как се уплете. Уплете се тъй, че не знаеше по какъв начин ще се измъкне.

С радост и облекчение тръгна в отпуска. Да се махне, да позабрави. Дарвин беше прелестен град, с цялата романтика на тропика. Море с рифове, с акули и морски змии. Джунгла, пълна със зверове и птици. Плуване, разходки, лов. Само Мария да беше по-разсъдлива. А тя — ту с акула, ту с крокодил, ту с автомобила. Сякаш и без нея малко грижи имаше на главата си!

Ето наближиха града, разположен върху малкия полуостров, с прави улици, с много зеленина и едноетажни домове. Дневният пек още не бе преминал, затова по улиците се мяркаха редки минувачи: някой чиновник в бели къси панталони, намусен войник или клатушкащ се моряк. Премина една бяла госпожа, следвана от черната си слугиня, натоварена с покупки. Трима мършави китайци с черни чадъри разговаряха оживено на тротоара. Няколко уморени японци бисероловци се прибираха от морето. Тълпа туристи щракаха фотоапаратите си към изпъчения върху камилата полицай, които им се усмихваше важно от високото седло. Някои от тях стискаха под мишница по една препарирана коала. Никой чужденец няма да си тръгне, без такъв сувенир. Иначе как ще докаже, че е бил в Австралия? А и не искаха да знаят, че тези чучела са направени от кенгурови кожи. Защото бедните торбести мечета вече се намираха под закрилата на закона.