Петър Бобев: Опалите на Нефертити

Внезапно вратата на пивницата се отвори и вътре се намъкна суров и заплашителен, със строг израз на лицето инспекторът Том Риджър. Имаше нещо властно у него. И в яката му фигура, и в движенията, и в стоманения поглед. Бояха се от него всички — и нарушители, и невинни.

— Осемнадесет часът! — рече той тихо. — Защо не затваряте?

Собственикът погледна часовника. В улисията беше пропуснал да отпрати клиентите си. А това беше голямо нарушение. В осемнадесет часа мъжете напускат бирариите и се прибират по домовете си. Само най-закоравелите продължават почерпките в бетл-департаментите кръчмите, където сервират по-силни напитки. Том Риджър мълчеше, вторачил поглед в Джо. Изучава го така цяла минута. После отсече, сякаш изплющя камшик:

— А ти, пияницо, тръгвай с мен! Да изтрезнееш в участъка!

Тълпата зашумя.

— Ама той… — обади се Бил Скитника. — Намерил опали.

Инспекторът го сряза:

— Пиянски брътвежи! Хвана го здраво подръка.

— Тръгвай с мен!

Отведе го отсреща в участъка. Вкара го в кабинета си и затвори вратата.

— Глупак! — изруга го той веднага. — Тъп си като кенгурова торба! Как не можа да си сдържиш езика? Сега цяла Алиса знае. Където мръднем, и ще се помъкнат подире ни.

Пияният смотолеви:

— Защо пък подире ни? Опалите са си мои!

— Щяха да бъдат твои, ако бе мълчал. Сега са наши. Двама трябва да си блъскаме главите как да ги запазим. Кой знае какво може да стане до понеделник. Я ти, я аз, я съдията? Остава едно — най-старото. Да избързаме, да оградим периметъра с въженце и да натиснем лопатите.

— Не ща! — дръпна се Джовани. — Мои са си! Какво се месиш и ти?

Том Риджър се усмихна.

— Избирай! Или с всичките, или само с мен? И докато арестантът се колебаеше, добави:

— Ако ми откажеш приятелството си… Знаеш, нали…

Джовани изведнъж изтрезня. Знаеше. Не можеше да забрави. Беше в ръцете му. Притиснат тъй натясно, без избор, отвърна:

— Няма що!

Инспекторът сложи ръка на рамото му.

— Сигурен бях, че ще се разберем с теб.

Решиха да се измъкнат среднощ. А дотогава, за да го опазят от алчните му другари, поставиха Джовани в ареста. Том изпрати телеграма до помощника си, който беше на почивка в Дарвин. Прекъсваше отпуската му и го викаше незабавно да се върне на служба.

Тръгнаха, както се бяха уговорили: Джо Кенгуруто в арестантската клетка, Том Риджър — на волана. Градът спеше. Никой не ги посрещна по улиците. Ето и последната къща остана зад тях. Край пътя, до табелата, която предупреждаваше, че до следващата лавка има 168 мили, се чернееше силуетът на автомобил, в който на кормилото седеше скелет на кон, а зад него — скелет на крава. Това беше оригинално предупреждение към неопитните пътешественици да се запасят с достатъчно бензин и вода.

Том спря колата. Джо се прехвърли в кабинката до него. Замечта отново. Ех, изпусна половината! Ама и останалото не беше малко: „ДЖОВАНИ ГАТО & ТОМ РИДЖЪР“. И тъй можеше.

Никой не ги преследваше. Още по тъмно достигнаха мястото, където Джо се бе качил на камиона. Там полицейската камионетка отби от шосето и запраши направо през пустинята.

Том имаше една малка слабост — транзистора. А беше чуден неговият транзистор: колкото малък — побираше се в джоба на ризата му, — толкова и мощен. Доволен, че бяха преварили другите, той го пусна. Гръмък смях ги оглуши. Това беше поздравът на кокабура 2 2 Кокабура — птица, чийто глас напомня човешки смях (живее само в Австралия); според стара аборигенска легенда, кокабура всеки ден пее на небесните хора, за да ги подсети да запалят небесния огън (слънцето). — Б.ред. . С нейния глас австралийското радио започваше емисията си.

Към обяд достигнаха подножието на планината, откъдето трябваше да продължат пеша. А след още няколко часа се добраха до скъпоценния овраг. На мястото, където Джовани беше направил своето подобие и в него диваците бяха наболи копията си, нямаше нищо. Ни шапка, ни одеяло, ни копие, ни камък. Само пепел от огъня.

— Тъй ти се е присторило! — пошегува се Том.

Джо Кенгуруто погледна страхливо към стръмния склон.

— Ами ако дойдат пак?

— Е, та какво? Мислиш, че ще ни уплашат няколко голи дивака ли? При нашите пушки! И толкова патрони!

Избраха си едно възвишение, където да се оттеглят при нападение. Оставиха там водата, храната и завивките си. Взеха само по една лопата и оръжието. И се заловиха за работа.

Внезапно. Джо изтърва лопатата и посочи с трепереща ръка напред. Том проследи показалеца му. Ококори и той очи. В далечината, на петстотин-шестстотин метра оттук, сред някакво блато, пристъпваше ему. Ему — страшилище! Високо десетина метра! Краката му — петметрови грапави колони, с туловище по-голямо от слон, с друга колона за шия, с еднометрова глава, а около него дузина ивичесто нашарени пилета ему на големина колкото обикновени щрауси. Старата птица се озърна, после поведе на юг децата си. Забърза с огромни крачки, всяка от които надминаваше пет-шест метра. Изчезна в маранята на пустинята.