Петър Бобев: Опалите на Нефертити

Мразът беше проникнал до костите му. Зъбите му тракаха до счупване. А отсреща — нищо. Пълен покой. Дали напразно се бе лишил от съня си, дали напразно бе студувал? Или не. Не съвсем нищо. Пет-шест змии, подмамени от топлината, пропълзяха към огъня, издигнаха глави, замърдаха езичета. Той вече бе свикнал с тия противни гадини. И как да не свикне? Че има ли някъде повече отровни змии от Австралия? Огнените сияния на гаснещата жарава го мамеха непреодолимо да се върне при нея, да се сгуши, да обърне гръб към живителния й топлик.

Вече беше готов да потегли нататък, когато като изневиделица пет-шест копия се посипаха върху одеялото му. Половин дузина голи аборигени се нахвърлиха, отгоре, после, разбрали измамата му, зареваха диво.

Обезумял от уплаха, забравил, че има в ръка огнестрелно оръжие, Джовани хукна презглава надолу в тъмнината. Бяга цяла нощ. Чак на разсъмване, когато зората изгони черните призраци на страха, той опря. Обърна се. Никой не го преследваше. Беше оставил там одеялото, водата, шапката си. Добре поне, че пушката беше у него. И опалите. Но не. Единият се бе изтърсил нейде по пътя. Останал бе само тоя, изкопан в оврага. Изгубил беше богатството си, възможността за бързо забогатяване. По-добре да беше загубил живота си!

Джо се усмихна. Всъщност загубата не беше тъй непоправима. Нали само той знаеше мястото. Никой друг. Щеше да се върне пак. Вече нямаше да го уплаши шайка голи диваци. Но чудно! От години наред не беше чувал да са нападали бял човек. Какво ги бе прихванало тия?

Още два дни се мъкна през саваната Джо Кенгуруто. Издръжлив беше като кенгуру. Успя да убие една подивяла коза и тъй да възстанови силите си. Само с водата беше зле. Насред пътя бе намерил яма застояла вода. Бе се напил с нея, без да я гледа, със запушен нос. Бе напълнил кожата на козата, и сега опитваше да засити жаждата си с тая вмирисана топла течност.

А като че ли не усещаше несгодите. Макар и съсипан от умора, окъсан, дрипав като просяк, той се чувствуваше вече милионер. Бързаше, препъваше се, ала не падаше духом. Нищо не виждаше, нищо не забелязваше, овладян от тържествуващото съзнание за богатото находище, което щеше да бъде само негово. Плътни, видими като мираж над нажежените камънаци, мечтите му го следваха навред. Ето там, върху пущинака под планината на Змията Дъга, се издигат сградите на огромно минно предприятие: „ДЖОВАНИ ГАТО“. Извисяват се кулите на асансьорите за шахтите. Огромни екскаватори гризат благословената пръст и я товарят в камионите, на които с червени букви грее същото име: „ДЖОВАНИ ГАТО“. Автобуси „ДЖОВАНИ ГАТО“ докарват работниците. В Сидней се издига двадесететажен небостъргач от алуминий и стъкло, увенчан като с корона от неонов надпис: „ДЖОВАНИ ГАТО“.

Навсякъде „ДЖОВАНИ ГАТО“ — кралят на опалите!

Най-сетне в далечината лъсна черната река на асфалта. Джо Кенгуруто седна на банкета. Зачака търпеливо. Тук се чака. Сега му предстоеше да отиде в града, за да запази периметъра. И никому да не се обади преди това. Направо. Без да се озърта гузно, без да се усмихва самодоволно. Подушат ли, ще го преварят. Алис Спрингс е град на златотърсачи. Всеки от тях, какъвто и да е, в събота и неделя чопли в своята яма да търси злато, както другаде по света хората копаят градинките си. Чуят ли, и хукват като бесни. Джовани Гато не мислеше да дели с никого. Той ги беше намерил, той щеше да ги вади, той щеше да печели.

Наблизо се мярна малко кенгурче. И докато Джо реши какво да стори, от висините връхлетя огромна сянка. Орелът опита да го вдигне с мощните си нокти. Но от храсталака излетя майката кенгурка. Удари врага си с предна лапа като боксьор. Хищникът сякаш не усети удара. Тогава тя замахна с левия си заден крак. Орелът полетя на десет метра настрана и изпусна жертвата си. После опита да се изправи, повлече се по земята като странно влечуго, покрито с перушина. Мощният ритник бе строшил крилото му.

Джовани се надигна, готов да се нахвърли върху ранената птица. Месото й не е вкусно, но все пак. Не се знае кога ще мине някой по пътя. А дотогава не е зле да му се намира нещо, което в краен случай може да послужи за храна.

Тогава по шосето се зададе един камион, натоварен с вълна. Шофьорът спря, покани го мълчаливо да се качи в кабинката и подкара. Не запита кой е и откъде иде. Австралия е повече английска, отколкото самата Англия. А любопитството е най-досадният порок. Предложи му цигара. Пътникът отказа. Не пушеше. Но виж, друго щеше да бъде, ако му се намираше подръка малко уиски или ром, или какъв да е алкохол. Шофьорът поклати глава. Ей това беше целият им разговор до края на пътуването.