Петър Бобев - Опалите на Нефертити

Джовани Гато, наричан заради несъразмерно дългите си крака и малката си глава Джо Кенгуруто, се връщаше от далечен път. Изпълнил както трябва задачата си, той очакваше да получи заслужено уговореното, ала и сега душата му все си оставаше незадоволена. Та заради това ли, заради трохите от печалбите на късметлиите ли трябваше да зареже родината си, небето, морето и зеленината на Неапол, за да се завре тук, в тая забравена от бога страна, в жаравата на най-безнадеждните пустини в света, в самото „мъртво сърце на Австралия“?

Подмамиха го слуховете за лесно забогатяване. Нали всички все това разправяха? Австралия! Неначената съкровищница. Най-много злато в целия свят. И диаманти. И уран. И какво ли не. Някой си купил овнешка глава. Гледа — зъбите облепени със злато като с коронки. Изтичал, научил откъде са доставени овните, отишъл на пасището. И що да види? Трева върху златоносен пясък! За един ден — милионер! Друг пък видял сина си да играе с някакво камъче. А то диамант! Трети…

Каменистата пустиня неусетно преля в сива, обгорена от слънцето степ, по която ту тук, ту там прозираше ръждивочервена пръст. Причудливо извитите стъбла и клони на евкалиптите се белееха като кости. А вдигнатите високо-високо корони почти не даваха сянка. Из въздуха се носеше евкалиптовият дъх, както казваха — националната миризма на Австралия, държавата континент. Джовани го бе усетил още щом слезе от самолета в Дарвин. И досега не можеше да свикне с него, да замени с него любимия дъх на Неапол — на море, на водорасли и портокалови цветове. Кората на старите дървета се лющеше и висеше в широки дрипави повесла като сплъстените бради на побелелите аборигени, а отдолу свежата кора грееше в розови оттенъци, сякаш жива плът.

Подплашено от неговото идване, стадо кенгуру хукна през степта с огромни скокове като някакви чудовищни бълхи, последвани от десетина лутащи се насам-натам щрауси ему.

А това, виж, беше нещо ново. На запад увяхващата савана беше избеляла съвсем, сякаш посипана с вар, като тукашните езера, когато пресъхнат и по дъната им се натрупа сол и гипс.

Джовани беше минавал и по-рано оттук, та да скъси пътя. Ала никога не бе виждал такава белина. При все това не се учуди много. В тая страна, ако вземеш да се чудиш на всичко, няма да ти остане време, за друго. Какво от това, че и тревата е побеляла?

Ако държеше да съкрати поне седем-осем мили път, той трябваше да прекоси полегатия склон на планината. А и тя някак особена, австралийска планина, от тия, дето им викат планини острови, издигащи се самотно сред равнината. Каменна грамада, оттук подобна на огромна крепост. Направо, през урви и сипеи, само по посока Джовани тръгна нагоре. Постепенно с височината започна да се сгъстява и гората. Сред евкалиптите взеха да се мяркат акации, магнолии, бутилкови дървета. Тревата се освежи от живителната влага на потока, който се спускаше шумно по стръмния склон, за да изчезне след няколко блестящи извивки през степта, да се стопи в червените пясъци на изток.

Задъхан от умора и жажда, пътникът натопи лице във водата, напи се обилно и полегна на сянка под близката акация. Отпусна се спокойно. Тази забравена от бога страна е забравена и от дявола. Няма хищници. Само дивото куче динго. Но то не закача човека. И змии. Те също не хапят, ако не ги настъпиш.

Джовани спа два-три часа. Когато се събуди, слънцето вече се бе наклонило на запад, към червените зъбери. Сега те изглеждаха по-високи, наподобили още повече замък — величествен замък, прояден от старост, полусринат от вражи набези и удари на катапулти, с нащърбени зидове и грозно зинали бойници. Безброй страхотии шушукат аборигените за тая планина — владение на Змията Дъга. За гигантски кенгура и зайци като слонове, за хора с животински муцуни, за птици с човешки глави. Който отиде там, не се връща. Изчезва. Ни вест, ни помен.

Едва сега той забеляза, че бе попаднал сред бяла поляна, като навалял сняг. Не съвсем бели, някак мръснобелезникави бяха храстите и тревите, някои още живи, но вече белязани от смъртта, с форма на листа, със същите петури и жилки, но като изкуствени, сякаш изтеглени с майсторска ръка от стеарин. Други, вече мъртви, сгърчени като смачкани хартийки, продължаваха да висят по вейките. Единствени старите клони и стъблата бяха запазили тъмния си цвят и той в своята естественост подчертаваше още по-подтискащо мъртвешката белота на листата. Тя сякаш пълзеше надолу и бавно заливаше като пяната на прибоя зелената степ. Тъй есенните багри се свличат като златни лавини откъм планината. Но там, в родината. Не тук. Тук няма есен. Дървета и храсти са вечнозелени. Само тревите изсъхват през сухия сезон.