Том имаше една малка слабост — транзистора. А беше чуден неговият транзистор: колкото малък — побираше се в джоба на ризата му, — толкова и мощен. Доволен, че бяха преварили другите, той го пусна. Гръмък смях ги оглуши. Това беше поздравът на кокабура2. С нейния глас австралийското радио започваше емисията си.
Към обяд достигнаха подножието на планината, откъдето трябваше да продължат пеша. А след още няколко часа се добраха до скъпоценния овраг. На мястото, където Джовани беше направил своето подобие и в него диваците бяха наболи копията си, нямаше нищо. Ни шапка, ни одеяло, ни копие, ни камък. Само пепел от огъня.
— Тъй ти се е присторило! — пошегува се Том.
Джо Кенгуруто погледна страхливо към стръмния склон.
— Ами ако дойдат пак?
— Е, та какво? Мислиш, че ще ни уплашат няколко голи дивака ли? При нашите пушки! И толкова патрони!
Избраха си едно възвишение, където да се оттеглят при нападение. Оставиха там водата, храната и завивките си. Взеха само по една лопата и оръжието. И се заловиха за работа.
Внезапно. Джо изтърва лопатата и посочи с трепереща ръка напред. Том проследи показалеца му. Ококори и той очи. В далечината, на петстотин-шестстотин метра оттук, сред някакво блато, пристъпваше ему. Ему — страшилище! Високо десетина метра! Краката му — петметрови грапави колони, с туловище по-голямо от слон, с друга колона за шия, с еднометрова глава, а около него дузина ивичесто нашарени пилета ему на големина колкото обикновени щрауси. Старата птица се озърна, после поведе на юг децата си. Забърза с огромни крачки, всяка от които надминаваше пет-шест метра. Изчезна в маранята на пустинята.
— Ясно ли ти е защо никой не може да ги улови? — промълви Том, след като облиза пресъхналите си устни.
И отново хванаха лопатите.
— Ами ако има и такива големи гущери? — подметна Джо. — Слушах от някого нещо такова. Един влак спрял в пустинята, защото върху релсите се препичал десетметров гущер.
— Е?
— Машинистът дал заден ход. Когато се върнали, на линията нямало никой.
Том премести пушката по-близо до краката си.
След петнадесет минути Джо намери опал. Не мина и половин час, радостно извика и Том. Двамата се запрегръщаха, полудели от щастие. Не се бе излъгал Джо Кенгуруто. Набарал бе богата мина. Мушнаха скъпоценните си находки в джобовете и продължиха да копаят, замаяни, хипнотизирани от съкровището, което ги чакаше в каменистата пръст.
Така и не усетиха кога се изкачиха при тях приятелите им от Алис Спрингс.
Бил Скитника се изсмя с гърлестия си глас:
— Следващия път аз черпя! Надхитрихме ви.
Двамата гледаха потресени. Том Риджър едва сдържаше беса си. Идеше му да вдигне пушката и да свали всички на земята. Не го стори. Там, имаше по-добри стрелци от него. При това те бяха само двама, а насреща си имаха поне тридесетина луди глави, авантюристи от всички кътчета на земното кълбо.
Бил Скитника продължи със смях:
— Как не се сетихте, че ще питаме шофьора на камиона… Че аз например може да изпърпоря с мотоциклет преди вас и да ви чакам там, скрит в скреба3… Че ще видя накъде отивате и по дирите на колелетата ще доведа останалите…
Той сложи ръка върху, рамото на Джо.
— Не се муси, братле! Има и за теб, има и за нас. Братски сме носили сиромашията, защо искаш да се делиш в късмета?
Няма що. Джовани отпусна глава. В съзнанието му угасна неоновият надпис „ДЖОВАНИ ГАТО“ върху двадесететажната дирекция!
Крум Димов видя острата перка, която следваше серфинга4 на сестра му, и скочи във водата. Беше уверен, че ако станеше нужда, нямаше да помогне. Край австралийското крайбрежие се срещат най-кръвожадните акули. А Мария, без да подозира заплахата, възседнала пластмасовата дъска, се носеше с вълната към брега.
Дори да й извикаше, нямаше да го чуе. Ако ли пък го чуеше, беше още по-лошо. Можеше да се стресне и да изгуби равновесие. А паднеше ли във водата, нямаше спасение. Серфингът летеше към брега, а на ужасения брат му се струваше, че едва пъпле.
Тогава тя падна. Дъската се преметна и пяната я скри. Добре, че беше близо до брега. Ето я! Мария се показа, стъпила на пясъчното дъно. Но акулата не се бе отказала. Едва сега девойката я видя. Крум беше уверен, че няма да изгуби ума и дума. Познаваше сестра си. Мария вдигна дъската и я стовари върху приближилия враг. Черната перка сви назад, но пак се върна. В туй време девойката бе направила десетина крачки към брега. При втория си опит акулата получи още един удар. И се отказа.
Читать дальше